Внезапни завършеци
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Светът на първия закон #7
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Колибри“
- ISBN: 978-619-02-0018-5
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Внезапни завършеци». Краткое содержание книги:
— Кой е идиотът сега? — извика след него Плиткото. — Банката е нататък.
— Само ако отивахме в банката, идиот такъв — сопна му се Дълбокото през рамо. — Ще го хвърлим в кладенеца в стария двор зад ъгъла.
Плиткото побърза да го настигне.
— Така ли?
— Не, на майтап го казах, идиот такъв.
— Защо в кладенеца?
— Защото така иска да направим.
— Кой го иска?
— Шефът.
— Малкият шеф или големият шеф?
Колкото и да беше пиян, Дълбокото се усети, че трябва да снижи гласа си.
— Плешивият шеф.
— Мамка му — ахна Плиткото. — Лично ли го поиска?
— Лично.
Настъпи кратка пауза.
— И как беше?
— По-страшно от обичайното, мерси, че ми го напомни.
Последва продължителна пауза, чуваше се само звукът от потропването на ботушите им по калдъръма. После Плиткото каза:
— Най-добре да не се издъним.
— Искрено ти благодаря — каза Дълбокото — за това проницателно прозрение. Издънките трябва да бъдат избягвани винаги и при всяка възможност, не мислиш ли?
— Винаги се стараеш да ги избягваш, разбира се, но понякога, така или иначе, ти се изпречват на пътя. Та това, което искам да кажа, е, че трябва да положим усилия да не се сблъскваме с тях. — Гласът на Плиткото се снижи до шепот: — Помниш какво каза плешивият шеф последния път.
— Не е нужно да шепнеш. Него го няма тук, нали?
Плиткото се огледа с безумен поглед.
— Не знам. Няма ли го?
— Не, няма го. — Дълбокото разтърка слепоочията си. Отдавна беше стигнал до извода, че някой ден ще убие брат си. — Нали това викам.
— Ами ако все пак беше? Най-добре да действаме така, все едно е тук.
— Не може ли поне за една шибана минутка да си затвориш устата? — Дълбокото улови Плиткото за ръката и го цапна с пакета по лицето. — Все едно говоря с шибан…
Той искрено се изненада, когато между двамата се плъзна тъмна фигура и внезапно ръката му се оказа празна.
Киам тичаше така, сякаш животът ѝ зависеше от това. Както си и беше всъщност.
— Тичай след него, мамка му!
И тя чу тропането, блъскането, виковете на двамата северняци на уличката зад себе си. Твърде близо за нейния вкус.
— Това е момиче, идиот такъв!
Макар да бяха големи и тромави, те се приближаваха бързо, ботушите им тропаха, ръцете се протягаха и ако успееха да я хванат…
— На кого му пука, мамка му? Връщай ни пакета!
Дишането ѝ свистеше, сърцето биеше лудо, а мускулите пареха от тичането. Тя зави зад един ъгъл, увитите ѝ в парцали крака залепваха за мокрите камъни. Тук пътят се разширяваше, в мъглата се появиха смътните петна на лампи, факли и много хора. Тя се приведе и се затича покрай тях и между тях. Лицата се появяваха и изчезваха. Блексайдският нощен пазар, сергии и клиенти, викове на търговци, навсякъде шум, миризми и суматоха. Киам се промуши под една каруца ловко, като невестулка, изскочи между продавача и клиента му под дъжд от плодове, плъзна се по сергия, отрупана с хлъзгава риба, докато продавачът крещеше и се опитваше да я хване, и кракът ѝ попадна в една кошница, но тя бързо се отърва от нея и продължи да тича напред, като подритваше разни плевели по улицата. Но продължаваше да чува виковете на северняците, които разблъскваха хора и каруци по пътя си, сякаш през пазара преминаваше нехайна буря. Шмугна се между краката на някакъв огромен мъж, сви зад друг ъгъл и се затича по мазните стъпала, като ги вземаше по две наведнъж, след което продължи по тясната пътека край разлялата се река. Сред боклуците цвъртяха плъхове, а северняците крещяха все по-силно и по-силно, като се проклинаха един друг. Дишането ѝ ставаше все по-тежко, гърдите я боляха и тя продължаваше да тича отчаяна, а водата се плискаше край нея при всяка отекваща крачка.
— Пипнахме я! — Гласът прозвуча точно зад гърба ѝ. — Насам!
Киам се шмугна в малката дупка на ръждясалата врата, един остър метален зъб остави пареща рана върху ръката ѝ и за пръв път тя изпита радост, че Старата Грийн никога не ѝ даваше достатъчно храна. Момичето се хвърли в тъмнината и остана да лежи там, като стискаше здраво пакета и се опитваше да не диша шумно. И ето, те се появиха, единият северняк сграбчи решетката и пръстите му побеляха от усилието. Когато поддаде, се посипа ръжда, а Киам гледаше и се чудеше какво ли щяха да направят тези ръце с нея, ако мръсните им нокти се забият в кожата ѝ.
Вторият провря брадатото си лице в отвора. В ръката си държеше зловещ на вид нож, не че някой от онези, които бе ограбила, бе имал миловиден нож. Севернякът се втренчи в нея, покритите му със струпеи устни се отдръпнаха нагоре и той изръмжа: