Падение и подем

– Май се налага.

Дълго мълчахме, докато най-накрая той отново проговори:

– Ще се справиш ли, когато му дойде времето?

Въпросът зловещо ми напомни за това как Мал ме попита дали ще успея да прострелям жар-птица.

– Май не ти се вярва, че планът ще проработи.

– Мисля, че това не променя нищо.

– Ти не...

– Дори да победиш Тъмнейший, Долината ще остане.

Ударих пети в корпуса.

– Не мога да се преборя с Долината – казах. – Но силата ми поне ще направи прекосяването ù възможно. Можем да унищожим волкрите. – Мисълта за това никак не ми се нравеше. Каквито и чудовища да бяха сега, волкрите някога са били хора. Отпуснах се назад и погледнах Толя в очите. – На теб обаче май не ти се вярва.

– Веднъж ме попита защо не съм те оставил да загинеш в параклиса, защо съм допуснал Мал да се добере до теб. Може би има причина и двамата да сте още живи. Може би е тъкмо тази.

– Всичко тръгна от една мнима светица, Толя.

– Затова именно тя ще трябва да сложи край.

Той се плъзна по корпуса и скочи на земята, после вдигна поглед към мен.

– Знам, ти не притежаваш тая вяра, която имаме ние двамата с Тамар – каза, – но както и да свърши всичко, радвам се, че нашата вяра ни доведе при теб.

После закрачи през полето към Мал и Миша.

Без значение дали е станало случайно, или е било писано с Толя и Тамар да сме приятели, аз също бях благодарна за това. И ако трябваше да съм честна пред себе си, щях да призная, че завиждам на тяхната вяра. Убедеността, че съм благословена свише, сигурно щеше да ми помогне по-леко да взимам трудните решения.

Не знаех дали планът ни ще проработи, но дори да успееше, оставаха още много неизвестни. Ако победим Тъмнейший, какво ще стане с неговите воини сенки? Ами с Николай? И какво ще е, ако убийството на Тъмнейший доведе и до смъртта на принца? Дали не е по-добре просто да пленим Тъмнейший? И в случай че по някакво чудо оцелеем, Мал трябваше да изчезне завинаги. Животът му щеше да виси на косъм, ако някой узнаеше какво всъщност е той.

Дочух тропот на копита. Двете с Надя се покатерихме на капитанския мостик, за да огледаме по-добре; щом зърнахме пристигащите, сърцето ми се сви.

– Сигурно има още, които са останали на хиподрума – обади се Надя.

– Може – отвърнах. Но не го вярвах.

Преброих ги набързо. Дванайсет войници. Докато приближаваха, забелязах, че всички са съвсем млади и повечето имат татуирано слънце на лицата. Руби също беше тук с нейните красиви зелени очи и руса плитка; зърнах и Владим заедно с още двама брадати мъже, които май помнех като свещеници стражи.

Скочих на земята и тръгнах да ги пресрещна. Щом ме забелязаха, всички слязоха от конете и паднаха на едно коляно със сведени глави.

– Уф – изпъшка Зоя, – ето че пак се започва.

Изгледах я предупредително, макар да си мислех същото. Почти бях забравила колко тежи бремето на светица. Въпреки това заех нужната поза, поемайки злочестата си роля.

– Станете – казах, а щом се вдигнаха, повиках Владим с жест. – Това ли сте всички?