Падение и подем
- Автор: Бардуго Лий
- Серия: Гриша #3
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 9789542712947
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Падение и подем». Краткое содержание книги:
Алина ще трябва да създаде нови съюзи и да преглътне стари вражди. Но докато разкрива тайните на Тъмнейший, тя ще повдигне и булото на минало, което завинаги ще промени представата й за тяхната връзка и за силата, която самата тя притежава.
„История, несравнима с нищо, което досега съм чела.“
– Вероника Рот
„Невероятен микс от приключение, романтика и фентъзи“
– Рик Риърдън
Той кимна.
– И какво извинение праща този път Аппарат?
Той преглътна мъчително.
– Никакво. Пилигримите всеки ден отправят молитви за твоето спасение и унищожаването на Долината. По думите му последната ти заповед към него била да се грижи за твоето паство.
– А молбата за помощ?
Руби се почеса по главата.
– Знаем само, че предан на теб монах донесъл бележка от църквата „Санкт Лукин“, в нея двамата с Николай Ланцов сте искали подкрепа.
– Тогава как се озовахте тук?
Владим се усмихна и по бузите му пак се появиха ония нелепи трапчинки. Двамата с Руби се спогледаха.
– Избягахме – каза тя.
Знаех, че на Аппарат не може да се има доверие, и все пак тайно се бях надявала той да ми предложи нещо повече от молитви. Но и другото беше вярно – наистина му казах да не се откъсва от моите последователи и да ги пази от беди; те определено бяха в по-голяма безопасност в Бялата катедрала, отколкото на поход срещу Долината. Аппарат щеше да направи това, което му се отдава най-добре: да чака. Когато пушилката от битката се разсее, или аз ще съм победила Тъмнейший, или той ще ме е превърнал в мъченица. Какъвто и да е изходът, народът щеше да се вдигне на оръжие с моето име на уста. И войнството от правоверни на Аппарат да разшири владенията си.
Сложих ръце върху раменете на Владим и Руби.
– Благодарна съм за вашата преданост. Дано не съжалявате.
Двамата сведоха глави.
– Санкта Алина – промълвиха.
– Сега да вървим – казах. – Достатъчно много сте да привлечете нечие внимание, а и тия татуировки няма да ви помогнат.
– Къде отиваме? – попита Руби, придърпвайки кърпата над лицето си, за да прикрие слънчевия символ.
– В Долината.
Забелязах как новопристигналите бойци се размърдаха неспокойно.
– За да се бием ли? – попита тя.
– За да я пропътуваме – отвърна Мал.
Без армия. Без съюзници. Имахме само три дни преди срещата с Тъмнейший. Щяхме да си опитаме късмета – провалим ли се, повече нямаше да има друг шанс. Тогава щеше да се наложи да убия единствения човек, когото съм обичала някога и който някога ме е обичал. И да се върна обратно в боя, окичена с неговите кости.
ГЛАВА 16
НЯМАШЕ ДА Е БЕЗОПАСНО да приближим Крибирск от тая страна на Долината, затова решихме да атакуваме откъм Западна Равка, а това значеше да се справим с пътуването през нея. Надя и Зоя не биха могли да поддържат „Водния бик“ дълго време във въздуха с толкова много пасажери. Затова се споразумяхме Толя да преведе Солдат Сол до източния бряг на Долината и да ни чакат там. Имаха цял ден езда, а това щеше да ни даде време да влезем в Западна Равка и да намерим подходящо за лагеруване място. После отново щяхме да се съберем и да прекосим Долината, защитени от моята сила.
Качихме се на „Водния бик“ и само няколко часа по-късно вече се носехме към неестествената черна мъгла на Долината на смъртната сянка. Този път бях подготвена за чувството за нещо познато, за някакво сродство, което ме обземаше, когато навлезехме в нея. Сега, след като се бях докоснала до мерзост, усещането беше дори по-силно. Вече разбирах много по-ясно потребността, подтикнала Тъмнейший да продължи опитите на Морозов: наследство, което той е смятал за свое.
Волкрите се нахвърлиха върху нас. Зърнах смътните очертания на крилете им, долових крясъците им, докато те кръжаха около ореола на призованата от мен светлина. Ако Тъмнейший изпълнеше своята закана, скоро щяха да са сити. Почувствах благодарност, когато навлязохме в небето над Западна Равка.
Всички земи на запад от Долината бяха обезлюдени. Летяхме над изоставени селца и стопанства, без да зърнем жива душа. Най-накрая на няма и два километра от мрачните предели на Долината решихме да кацнем в някаква ябълкова градина, разположена в югозападните предградия на онова, което беше останало от Новокрибирск. Стопанството се наричаше „Томикяна“ – името беше изписано напряко през стената на избата и хамбара с преси за ябълково вино. Дърветата се огъваха от плод, който щеше да си остане необран.
Домът на собственика приличаше на същинска торта: разточително декориран, добре поддържан и увенчан с бял купол. Почувствах се почти виновна, когато Харшо разби един от прозорците, за да ни отвори отвътре.
– Новобогаташи – заключи Зоя, докато обхождахме натруфените стаи, всяка различно обзаведена и с камина, чиято полица бе отрупана с порцеланови фигурки и дребни украшения.
Женя взе едно керамично прасенце.
– Гадост.
– На мен пък тук ми харесва – опъна се Адрик. – Приятно е.