Падение и подем

Предпазливо приближих и приклекнах край него. Той отбягваше погледа ми. Колебливо посегнах да докосна ръката му, готова да отскоча, ако се сепне или ми посегне. Кожата му беше топла и на докосване бе същата като преди, независимо от мрака, плъзнал под нея. Обгърнах го с ръце, внимавайки за крилете, които шумоляха на гърба му.

– Съжалявам – прошепнах.

Той отпусна чело на рамото ми.

– Съжалявам, Николай.

Принцът издаде кратка пресеклива въздишка.

После вдиша дълбоко и тялото му се напрегна. Извърна глава. Усетих дъха му върху шията си, жулването на един от зъбите по кожата ми.

– Николай?

Ръцете му ме стиснаха като в менгеме. Ноктите се забиха в гърба ми. Нямаше как да сбъркам ръмженето, което се надигна дълбоко от гърдите му.

Изтръгнах се от него и скочих.

– Престани! – казах пресипнало.

Пръстите му се извиха грабливо. Устните се дръпнаха и оголиха ониксовите кучешки зъби. Разпознах какво го водеше: стръв.

– Недей – замолих се. – Това не си ти. Можеш да го овладееш.

Той направи крачка към мен. Разнесе се куркане на черва, тялото му се разтресе от животински рев.

Вдигнах ръце.

– Николай – предупредих го, – ще те поваля.

Усетих момента, в който възвърна разума си. Лицето му се сгърчи от ужас заради онова, което се е канел да направи и което сигурно част от него все още копнееше да стори. Тялото му се тресеше от желание да се засити.

Черните му очи се окъпаха в трепкащи сенки. Сълзи ли бяха това? Стисна юмруци, отметна глава назад. Сухожилията по врата му станаха на възли и той нададе ехтящ писък, пропит от безсилие и ярост. Чувала бях този крясък и преди, когато Тъмнейший призоваваше ничевие, разкъсвайки тъканта на света – вик на създание, което не би трябвало да го има.

Николай се вдигна във въздуха и се устреми право към Долината.

– Николай! – изкрещях. Но той вече си беше отишъл, погълнат от стелещите се валма на мрака, изгубен в царството на волкрите.

Дочух стъпки, обърнах се и видях Мал, Харшо и Зоя да тичат към мен, а Онкет с мяукане се стрелкаше между краката им. Харшо вече беше приготвил огнивото, а Мал смъкваше пушката от рамо.

Зоя се спря с облещени очи.

– Това ничевое ли беше?

Поклатих глава.

– Това беше Николай.

Всички окаменяха.

– Значи ни е открил? – обади се Мал.

– Следва ни още откакто напуснахме Чекръка.

– Но Тъмнейший...

– Ако беше от творенията му, досега да сме мъртви.

– Откога знаеш, че ни следва? – попита гневно Зоя.

– Видях го само веднъж край медния рудник. Нищо не можеше да се направи.

– Мал можеше да му пусне една стрела – обади се Харшо.

Забих пръст в гърдите му.

– Както не бих се отказала от теб, така няма да изоставя и Николай.