Падение и подем

– Той беше забележителен мъж.

– Къде са децата? – насилих се да попитам, макар да не бях сигурна дали ще понеса отговора. – Какво си им сторил?

– Ами ти къде беше, Алина? Сигурен бях, че ще дойдеш, когато нападнах Западна Равка. Очаквах твоята съвест да те доведе при мен. Затова стигнах до крайност с надеждата поне това да те измъкне от укритието ти.

– Къде са те? – изпищях.

– В безопасност. Засега. Ще са на борда на моя пясъчен сал, когато отново вляза в Долината.

– Като заложници – промълвих глухо.

Той кимна.

– В случай че ти хрумне да ме нападнеш, вместо да се предадеш. След пет дни се връщам в Безморие и ти идваш с мен – ти и твоят следотърсач, – иначе ще оставя Долината да нахлуе по целия бряг на Западна Равка и ще предам тези деца едно по едно на милостта на волкрите.

– Това място... всички тези хора, те бяха невинни.

– Стотици години съм чакал този миг, твоята сила, този шанс. Заслужих го с борба и с цената на много лишения и загуби. И ще го получа, Алина, каквото и да ми коства това.

Исках да забия нокти в него, да му кажа, че ще доживея да видя как собствените му чудовища го разкъсват на парчета. Щеше ми се да го заплаша, че ще стоваря върху него мощта и на трите муски на Морозов заедно с една армия от светлина, родена от мерзост, съвършена в своята мъст. И сигурно щях да го направя. Ако Мал се откажеше от живота.

– След това няма да има вече нищо – прошушнах.

– Точно така – нежно отвърна той, обгръщайки ме с ръце. После ме целуна по косата. – Ще те лиша от всичко познато, от всичко онова, което си обичала, докато не ти остане друга утеха освен мен.

Оставих се на скръбта и ужаса и рухнах.

ПРОДЪЛЖАВАХ ДА СТОЯ НА КОЛЕНЕ, вкопчена в перваза на прозореца, притиснала чело в дървената ламперия върху стената на странноприемницата. Отвън долиташе тихото подрънкване на молитвените звънчета. Вътре не се чуваше друг звук освен моето пресекливо дишане, хрипкавите ми ридания и плющенето на камшика, а аз плачех превита одве. Така ме и завариха.

Не чух кога се е отворила вратата, нито приближаващите им стъпки. Усетих само нежни ръце, които ме повдигаха. Зоя ме сложи да седна на ръба на леглото, Тамар се настани край мен. Надя се зае да реше косата ми, внимателно разчесвайки възлите. Женя уми първо лицето, а после и ръцете ми с прохладна влажна кърпа, която топеше в легена. От нея слабо лъхаше на мента.

Седяхме така, без дума да пророним, те всичките скупчени около мен.

– Той държи децата – казах с безизразен глас. – Двайсет и три на брой. Избил е преподавателите. Боткин също. – Както и Ана Куя, жената, която тези около мен не познаваха. Жената, която ме беше отгледала. – Мал...

– Той ни каза – тихо рече Надя.

Сигурно съм очаквала да ми се нахвърлят, да ме обвиняват. Вместо това Женя склони глава на рамото ми. Тамар стисна ръката ми.

И това не беше просто утеха, почувствах го. Те се уповаваха на мен, както и аз на тях, за нова сила.

„Животът ми беше дълъг, изобилен на скръб и горест.“

Дали Тъмнейший бе имал приятели като тях? Хора, които е обичал, които са воювали на негова страна и са милеели за него, които са го разсмивали? Хора, които са се принесли в жертва на една мечта, която ги е надживяла?