Падение и подем

Наметнах се с шала си и се спуснах по хълма към черните брегове на нищото. „Два дни“ – мислех си, докато се взирах в завихрените черни мъгли. Давах си сметка, че не мога да знам какво ме чака там. Всеки път, щом се опитах да предвидя съдбата си, животът ми се преобръщаше.

Долових зад себе си слабо чегъртане. Обърнах се и окаменях. Николай беше кацнал върху една висока скала. Сега беше малко по-чист отпреди, но носеше същите раздрани панталони. Стъпалата със закривени нокти бяха вкопчени в скалния ръб, крилете, изтъкани от сенки, леко махаха във въздуха, а погледът на втренчените му черни очи беше безизразен.

Надявах се той пак да се появи, но ето че сега не знаех какво да правя. Дали ни следеше? Какво беше видял? Доколко разбираше какво става?

Внимателно посегнах към джоба си, защото се боях, че всяко рязко движение ще го накара да ме връхлети.

Протегнах ръка: смарагдът на рода Ланцови лежеше в шепата ми. Той се намръщи, между веждите му се появи дълбока бръчка, после разпери криле и внезапно литна от скалата. Едва се овладях да не отскоча назад. Не исках да се плаша от него, но в движенията му нямаше нищо човешко. Той закрачи бавно към мен с прикован в пръстена поглед. Когато стигна на крачка от мен, наклони глава.

Въпреки пустия поглед на черните му очи и мастилените линии, чиято мрежа бе оплела шията му, той все още имаше изящни черти: фините скули на майка си и твърдата линия на челюстта, която явно беше наследил от баща си, посланика. Сега още по-силно се навъси. После протегна ръка и взе пръстена с ноктите си на граблива птица.

– Това е... – Думите замряха на устните ми. Николай обърна дланта ми и пъхна пръстена на един от пръстите.

Дъхът ми секна в нещо между смях и вопъл. Той ме беше познал. Не можех да спра сълзите, които бликнаха от очите ми.

Николай посочи ръката ми и направи широк жест. Мина известно време, докато схвана какво иска да каже. Той имитираше движенията ми, когато призовавам.

– Искаш да призова светлината, така ли? – Неговото лице остана все така безизразно. Накарах светлината да изпълни шепата ми. – Това ли?

Сиянието, изглежда, го съживи. Той взе ръката ми и я притисна в гърдите си. Опитах да се дръпна, но той ме задържа. Хватката му напомняше за менгеме, добила сила от чудовището, което Тъмнейший бе поселил в него.

Поклатих глава.

– Не.

Той отново притисна ръката ми в гърдите си с почти неистова настойчивост.

– Не зная какво може да ти причини моята сила – възпротивих се.

Ъгълчето на устните му се изви – далечен намек за някогашната иронична усмивка на Николай. Сякаш го чух да казва: „Наистина ли, скъпа, че какво би могло да е по-лошо от това?“. Сърцето му тупкаше под дланта ми равномерно и съвсем по човешки.