Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
— Да, а синът ти Джордж е един голям празноглавец — прекъсна го Бен Слайтман.
Слайтман бе главен пастир на Айзенхарт и не понасяше глупаците. Той свали очилата си, избърса ги с кърпичка, сложи ги отново и продължи:
— Като идвах, го видях на стълбището на Туки. Много добре го видях. Него и неколцина други малоумници.
— Ама…
— Знам. Трудно е да се вземе такова решение. По-добре е няколко празноглави, отколкото всички да са мъртви. — Замълча за миг, сетне добави: — Или да вземат само половината вместо всички.
Последваха възгласи като „Истина е“ и „Така е, сай“, Бен Слайтман доволно седна на мястото си.
— Винаги ни оставят толкова, колкото да преживеем, нали? — обади се дребен земеделец, чиито ниви бяха до тези на Тян в края на Кала.
Казваше се Луис Хейкокс и говореше с печален тон. Под мустачките му устните се разтегнаха в подобие на усмивка.
— Няма да избием децата си — заяви, като гледаше манихейците. — С цялото си уважение към вас, господа, не вярвам дори вие да сте способни на такова нещо. Или поне не всички от вас. Не можем да си вдигнем багажа и да избягаме на запад, нито където и да е другаде, защото сме земеделци. Те ще изгорят къщите, ще опожарят нивите, ще ни последват и пак ще ни вземат децата. Нуждаят се от тях, един Господ знае защо. И пак се връщаме на същото: ние сме земеделци. Силни сме, когато ръцете ни са заровени в пръстта, слаби сме, когато сме отделени от нея. Имам две деца по на четири години и много ги обичам. Не искам да ги загубя. Готов съм обаче да се разделя с едното, за да запазя другото. В стопанството си. — Последваха възгласи на съгласие. — Какъв друг избор имаме? Едно ще ви кажа: ще допуснем огромна грешка, ако разгневим Вълците. Освен, разбира се, ако се опълчим срещу тях. Ако беше възможно, аз щях да се вдигна. Само че не виждам как ще стане.
При всяка дума на Хейкокс сърцето на Тян се свиваше. Как само сломяваше устрема му този човек! Господи Исусе!
Уейн Овърхолсър се изправи. Беше шишко с голямо шкембе — красноречиво доказателство, че е най-преуспяващият фермер в Кала Брин Стърджис.
— Чуйте ме, моля.
— Благодарност-сай — промърмориха всички.
— Ето какво трябва да направим — рече той, като се огледа. — Онова, което винаги сме правили! Нима някой предлага да се опълчим срещу Вълците? Има ли такъв луд? С какво ще се бием? С копия и камъни, с няколко лъка ли? Или със стари ръждясали пушкала като това?
Той посочи пушката на Айзенхарт.
— Не се подигравай с моята огнена пръчка, синко — измърмори Айзенхарт, но се усмихна.
— Ще дойдат и ще вземат децата — продължи Овърхолсър и пак се огледа. — Част от тях. Сетне ще ни оставят на мира за поколения напред, а може би и за по-дълго. Така е било винаги, затова казвам да не правим нищо.
Няколко души запротестираха, Овърхолсър изчака да млъкнат.
— Двайсет и три или двайсет и четири години, няма значение — рече, след като отново се възцари тишина. — Това е дълъг период. Дълъг период на спокоен живот. Вероятно забравяте туй-онуй. Първо, че децата са като плодовете. Господ винаги ни изпраща още. Знам, че е жестоко, но така сме живели, така ще бъде и занапред.
Тян не изчака да чуе други подобни изказвания. Ако продължаваха в този дух, нищо нямаше да постигнат. Той вдигна опопанаксовото перо:
— Чуйте какво ще ви кажа! Чуйте, моля!
— Говори, сай — отвърнаха останалите, а Овърхолсър го изгледа накриво.
„Гледай ме, колкото щеш! — помисли си Тян. — Защото ми писна от такива страхливци, които все слушат «здравия разум».“
— Уейн Овърхолсър е умен и преуспяващ човек — подхвана — и поради това не искам да му противореча. Освен това е достатъчно възрастен, за да ми бъде баща.
— Имаш късмет, че не ти е баща — обади се Ротисър, единственият ратай на Гарет Стронг.
Избухна дружен смях. Дори Овърхолсър също се засмя, но подхвърли:
— Синко, ако не искаш да ми противоречиш, не го прави.
— Налага се.
Тян закрачи бавно пред скамейките, ръждивочервеното опопанаксово перо в ръцете му се полюшваше. Той леко повиши глас, за да им даде да разберат, че не се обръща само към богатия фермер:
— Налага се, защото сай Овърхолсър е достатъчно възрастен, за да ми бъде баща. Неговите деца вече са пораснали и доколкото ми е известно, са само едно момче и едно момиче. — Замълча за миг, сетне нанесе решаващия удар: — Родени през две години!
С други думи, сами деца. И двете защитени от Вълците, макар че не се налагаше да го напомня. През залата премина шепот.
Лицето на Овърхолсър придоби заплашително яркочервен цвят.
— Не е честно, Джафърдс! Щях да съм на същото мнение, дори да бяха близнаци! Дай ми това перо. Искам да кажа още нещо.