Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
— Чуйте какво пише в Свещената книга на манихейството: „Когато Ангелът на смъртта мина над Айджип, той уби първороденото във всеки дом, чийто праг не бе наквасен с кръвта на жертвено агне.“ Така пише в Книгата.
— Слава на Книгата — възкликнаха в хор другите манихейци.
— Може би трябва да сторим същото — продължи спокойно говорителят им. — Може би трябва да превърнем тези трийсет дни в празник на радостта за чедата си, после да ги приспим навеки и да напоим с кръвта им земята. Нека Вълците отнесат труповете им на изток, щом искат.
— Ти си луд — възкликна възмутено Бенито Каш, като едва сподавяше смеха си. — Всички сте луди. За нищо на света няма да убием децата си!
— Не е ли за предпочитане, ако онези, които се връщат, умрат? — отвърна манихеецът. — Те са само огромни безполезни туловища! Кухи кратуни!
— Какво ще кажеш за братята и сестрите им? — обади се Вон Ейзенхарт. — Защото Вълците взимат само по един от близнаците, както знаете.
Втори манихеец се изправи — старец с дълга бяла брада, спускаща се върху гърдите му. Мъдрият Хенчик огледа присъстващите, сетне се обърна към Тян:
— Ти държиш перото, млади момко. Мога ли да говоря?
Тян кимна. Началото изобщо не беше лошо. Нека обсъдят с подробности положението, в което се намираха, нека добре си дадат сметка за всичко. В крайна сметка ще осъзнаят, че им остават две възможности: или да позволят на Вълците да вземат по един от всичките им близнаци, невстъпили в пубертета, или да се опълчат и да се бият. Важното беше да разберат, че друг изход няма. Старецът заговори търпеливо, дори с лека тъга:
— Идеята наистина е ужасна. Ала помислете над това: ако Вълците дойдат и не открият никакви деца, може да ни оставят на мира веднъж завинаги.
— Да, може — измърмори един от по-бедните селяни на име Хорхе Естрада. — А може и да не ни оставят. Манихей-сай, наистина ли сте готови да избиете всички деца в града заради това „може би“?
Старият манихеец не изглеждаше смутен от този въпрос, нито пък съмишлениците му със сини наметала.
— Това е една възможност — заяви. — Ние сме готови да го направим.
С тези думи той седна.
— Не и аз — обади се Гарет Стронг. — Все едно да си отрежеш главата, за да не се бръснеш всеки ден, чуйте, ако обичате.
Последва смях, неколцина възкликнаха:
— Чуваме те много добре.
Гарет като че си отдъхна; седна и зашушука с Вон Айзенхарт. Един собственик на ранчо, Диего Адамс, напрегнато се вслушваше в разговора им.
Изправи се още един от дребните земеделци — Бъки Хавиер. Той имаше будни сини очи и малка глава, която сякаш израстваше от козята му брадичка.
— Ами ако напуснем града за известно време? — попита той. — Ако отведем децата си на запад? До западния ръкав на Великата река?
Последва кратко мълчание, докато останалите обмисляха тази смела идея. Западният ръкав на Уай бе почти в другия край на Средния свят… според Анди край него по едно време се бил появил огромен дворец от зелено стъкло, който наскоро бил изчезнал. Тян тъкмо се канеше да отговори, когато Ибън Тук, собственикът на магазина, взе думата. Тян си отдъхна. Искаше да остави другите да говорят колкото се може по-дълго. Когато изчерпеха идеите си, щеше да им представи единствените две възможности.
— Да не си луд? — попита Ибън. — Вълците ще дойдат, ще видят, че сме избягали и ще опожарят всичко: ферми, посеви, магазини. Какво ще правим после?
— Има опасност да ни последват — обади се Хорхе Естрада. — Да не мислиш, че ще им е трудно? Ще опожарят домовете ни, както каза Тук, после ще ни догонят и пак ще ни отнемат децата!
Последваха гръмки възгласи на съгласие, тропане на крака, чуха се крясъци: „Истина е, истина е!“
— Освен това — рече Нийл Фарадей, като се изправи и притисна до корема си широкополата шапка — никога не отвличат всички деца.
Говореше плахо, с „гласа на разума“, който изправи Тян на нокти. Тъкмо от такова изказване се страхуваше. От измамния повик към въздържаност. Един манихеец, млад и голобрад, се изсмя презрително:
— О, да, само половината! Колко успокоително! Бог да те благослови!
Вероятно се канеше да каже още нещо, обаче Хенчик вкопчи в ръката му кривите си пръсти. Младежът замълча, но не сведе покорно глава, както можеше да се очаква. Очите му святкаха, така стискаше устни, че приличаха на бяла чертичка.
— Не твърдя, че е справедливо. — Нийл взе да върти шапката си толкова бързо, че на Тян му се зави свят. — Трябва обаче да погледнем действителността в очите, нали? Да. Те все пак не вземат всички. Ето, дъщеря ми Джорджина е умна и способна…