Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
— Самите Вълци са ужасни същества — продължи Телфорд, преминавайки плавно от една обаятелна приказка към друга. — Изглеждат като хора, но не са. Те са по-едри и много по-страшни. А онези, на които служат в далечния Тъндърклап, са още по-ужасни. Вампири, както знам. Може би даже хора с глави на птици и зверове. Ходещи мъртъвци. Воини на Аленото око.
Мъжете в залата зашушукаха. Дори Тян го побиха тръпки при споменаването на Окото.
— Вълците съм ги виждал; за останалите само съм чувал — продължи Телфорд. — И макар не на всичко, вярвам на повечето сказания. Да не говорим за Тъндърклап и онова, което може да се изсипе тук. Да се ограничим с Вълците. Те са нашият проблем, който е достатъчно сериозен. Особено при положение, че са въоръжени до зъби! — Той поклати глава и се усмихна мрачно. — Какво можем да направим? Да ги събаряме от конете с мотики, а, сай, Джафърдс?
Думите му бяха посрещнати с подигравателен смях.
— Нямаме оръжия, с които да им се противопоставим. — Телфорд вече говореше сдържано и делово, като човек, излагащ горчивата истина. — Дори да имахме, ние сме земеделци, не бойци. Ние…
— Стига с тези сълзливи глупости, Телфорд. Засрами се — прозвуча глас, студен като стомана.
Присъстващите възмутено възкликнаха и се заобръщаха да видят кой се е намесил. Беловласият с дългото черно палто, който бе дошъл по-късно, бавно се изправи. Белегът с формата на кръст на челото му се открояваше на светлината на газените лампи.
Това беше Стареца.
Телфорд се окопити сравнително бързо, но когато заговори, Тян долови в гласа му колебание:
— Моля за извинение, татко Калахан, но перото е у мен…
— Върви по дяволите с проклетото си перо и малодушните си съвети.
Отец Калахан, когото всички наричаха „татко“, накуцвайки, застана в средата на залата. Не беше възрастен колкото старейшината на манихейците, камо ли колкото Тяновия Дядо (който твърдеше, че е най-старият човек не само тук, а и в Кала Локуд на юг), но въпреки това изглеждаше по-стар и от двамата. По-стар от самото време. Отчасти това впечатление се създаваше от зловещите му очи, святкащи под белега (Заля твърдеше, че сам е разрязал челото си). Ала по-скоро се дължеше на гласа му. Макар че бе в градчето достатъчно дълго, за да построи странната си църква на Исус Човека и да накара половината жители на Кала да приемат неговата вяра, дори чужденец не би се заблудил, че татко Калахан е местен жител. Личеше, че е чужденец от носовия му говор и неразбираемите думи, които често използваше (наричаше ги „уличен жаргон“). Без съмнение идваше от някой от другите светове, за които манихейците не спираха да бърборят, макар че никога не говореше за това и твърдеше, че сега Кала Брин Стърджис е неговият дом. Излъчваше неоспорим авторитет, затова човек трудно можеше да му откаже правото да говори, със или без перо.
Може би беше по-млад от Тяновия Дядо, но въпреки това си оставаше Стареца.
Той огледа мъжете от Кала Брин Стърджис, без да удостои с поглед Джордж Телфорд. Перото клюмна в ръката на Телфорд. Той седна на първата скамейка, като още го стискаше.
Калахан започна с един от жаргонните си изрази, който обаче бе достатъчно ясен:
— Шубета такива!
Отново ги заоглежда. Повечето сведоха очи. Овърхолсър остана с вдигната глава, но под погледа на Калахан изглеждаше жалък.
— Шубета! — повтори човекът с черното палто, като натъртваше на всяка сричка.
Малък златен кръст проблясваше под вдигнатата му яка. На челото му другият кръст — който Заля смяташе, че е издълбал сам с нокти като покаяние за някакъв ужасен грях се открояваше като татуировка.
— Този младеж не е от моето стадо, обаче е прав и мисля, че всички го съзнавате. Чувствате го в сърцата си. Дори ти, господин Овърхолсър. И ти, Джордж Телфорд.
— Няма такова нещо — възрази Телфорд, но гласът му звучеше глухо и без предишната самоувереност.
— Лъжата е белязала очите ти, така би рекла майка ми.
Калахан удостои Телфорд с тънка усмивка, която Тян за нищо на света не би искал да е отправена към него. Сетне Стареца се обърна към него:
— Никога не бях чувал някой да излага нещата, както ти направи тази вечер, момче. Благодарност-сай.
Тян вдигна ръка и се усмихна смутено. Чувстваше се като герой в глупава панаирджийска пиеса, който в последния момент е спасен от свръхестествена сила.
— Познавам добре малодушието — обърна се Калахан към насядалите мъже; вдигна дясната си ръка, обезобразена от някогашно изгаряне, втренчи се в нея, сетне пак я отпусна. — Знам го от личен опит, повярвайте. Знам как едно малодушно решение води до друго… и до друго… и до друго… докато стане твърде късно да се върнеш, твърде късно за промяна. Господин Телфорд, уверявам те, дървото, за което говори господин Джафърдс, не е плод на въображението. Кала е в смъртна опасност. Вашите души са в опасност.