Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
Да, знаеше го. Само че кой друг можеше да прекрати това страдание, ако не мъжете от Кала Брин Стърджис? По тези земи нямаше защитници на реда, само един шериф. Те бяха сами. Дори в дълбока древност, когато Вътрешните баронства бяха процъфтявали в светлина и ред, тукашните жители не бяха вкусили много от онова блаженство. В пограничните земи животът винаги бе необичаен. С идването на Вълците беше станал още по-странен. Преди колко време бе започнало? Преди колко поколения? Тян не знаеше, но смяташе, че е било доста след „незапомнените времена“. Вълците бяха безчинствали в пограничните селища в младежките години на Дядо — собственият му близнак бе отвлечен, докато двамата играели на дама. „Взе’а го, зашот’ беше по-близо до пъта — казваше Дядо (неведнъж). — Ако бях изля’л пръв от къщата в онзи ден, щя’а да взе’ат мен, на Бога благодарност!“ — Целуваше дървеното кръстче, дадено му от Стареца, вдигаше го към небето и се закискваше. Дядото на Дядо обаче бил разказвал, че по негово време — което според изчисленията на Тян би трябвало да е било преди пет-шест поколения — нямало никакви Вълци, които да излизат от Тъндърклап със сивите си коне. Веднъж Тян попита стареца: „А бебетата и тогава ли се раждали предимно по две? Някой от старите споменавал ли е за това?“ Дядо се замисли дълбоко, сетне поклати глава. Не, не си спомняше някой от старите да е споменавал такова нещо.
Заля го наблюдаваше тревожно:
— Тази мисъл ти е щукнала само заради онази камениста нива. Ще ти мине.
— Няма да ми мине.
— Няма да направиш някоя глупост, нали, Тян? Някоя глупост на своя глава?
— Не — увери я той.
Без капка колебание.
„Вече си е наумил да направи нещо“ — помисли си тя, в сърцето и заблещука искрица надежда. Тян не бе в състояние да попречи с нищо на Вълците — никой не можеше да им попречи, но не беше глупав. В земеделско селище, където повечето мъже не бяха способни да мислят за по-далечни събития от засаждането на следващата леха (или топването на „чушките“ си идната събота), Тян бе необичайно явление. Умееше да пише името си, дори думи като „ОБИЧАМ ТЕ ЗАЛИ“ (именно с тях беше спечелил сърцето и макар че тя не можеше да ги прочете в прахта); можеше да събира и да брои наобратно, което както твърдеше, било още по-трудно. Възможно ли беше?…
Нещо я караше да се отърси от тази мисъл. Въпреки това, когато се замислеше за Хеда и Хедон, за Лия и Лиман, в майчиното и сърце се зараждаше надежда.
— Какво си наумил?
— Ще свикам градския съвет. Ще изпратя перото.
— Дали ще дойдат?
— Когато чуят вестта, всеки мъж от Кала ще се появи. Нека обсъдим всичко. Може този път да решат да се бият. Може да поискат да спасят децата си. Зад тях прозвуча познат хриплив глас:
— Глупав килин.
Хванати за ръце, Тян и Заля се обърнаха към стареца. „Килин“ беше груба дума, но в изражението на Дядо се четеше нежност.
— Защо говориш така, Дядо?
— Мъжете няма да взе’ат таквоз решение, дори да са фиркани до козирката. Камо ли трезви… — Старецът поклати глава. — Нивга няма да ги убедиш.
— Според мен този път не си прав — заупорства Тян.
Сърцето на Заля се сви от страх, ала някъде в дълбините му гореше искрица надежда.
Вероятно нямаше да роптаят толкова, ако им беше дал една нощ за размишление, но Тян не възнамеряваше да го прави. Не им остави дори миг да съберат мислите си. Когато изпрати Хедон и Хеда с перото, всички дойдоха. Точно както бе очаквал.
Залата за събрания на Кала се намираше в края на главната улица до смесения магазин на Тук и по диагонал от градския Павилион, прашасал и тъмен в този сезон. Скоро жените щяха да го украсят за Жътва, обаче в Кала този празник не се отбелязваше много тържествено. Децата, разбира се, винаги с интерес наблюдаваха изгарянето на чучелата и получаваха безброй целувки, но само толкова. Панаирите и карнавалите може би имаха място в Средния и Вътрешния свят, ала тук беше различно. Тук имаха много по-сериозни грижи, отколкото да си устройват празненства.
Например Вълците.
Някои от мъжете — от плодородните ферми на запад и трите чифлика — дойдоха на коне. Айзенхарт от „Рокинг Б“ дори носеше пушка и беше препасал патрондаши. (Тян Джафърдс не вярваше патроните да действат, а дори да имаше някои добри, старото пушкало надали бе в състояние да ги изстреля.) Манихейците дойдоха наблъскани в каруца, теглена от две изродени кобилки — едната с три очи, а другата с голям розов израстък на гърба. Повечето яздеха магарета или мулета, носеха характерните бели панталони и разноцветни ризи. Спираха пред Събранието, бутаха широкополите си шапки, така че да увиснат на връвчиците през вратовете им, и се споглеждаха смутено. Помещението бе обзаведено с деветдесет прости чамови пейки — тъй като жените и тъпоумните не присъстваха, мъжете се побраха на по-малко от трийсет. Някои разговаряха, но никой не се смееше.