Вълците от Кала

— Живея в Кала, откак съм се родил. Споделял съм с вас мъки и радости, вие — също с мен. Затова ме изслушайте, моля.

— Говори, сай — отговориха в хор присъстващите.

— Вълците идат. Научих тази вест от Анди. След трийсет дни ще бъдат тук.

Последва нов шепот. Тян долови възгласи на възмущение и гняв, не и на изненада. Като вестоносец Анди си вършеше удивително добре работата.

— Дори онези от нас, които можем малко да четем и пишем, не разполагаме с почти никаква хартия, за да си водим записки — продължи той. — Затова не мога да кажа със сигурност кога са идвали за последен път. Няма архиви, както знаете, всичко се предава от уста на уста. Бил съм дете, затова ще да е било преди повече от двайсет години…

— Преди двайсет и четири — обади се някой от дъното на залата.

— Не, двайсет и три — провикна се друг от по-предните редици.

Ройбен Кавера се изправи. Беше пълен мъж, вечно се усмихваше. Сега обаче в изражението му се четеше само тревога.

— Те взеха Рут, сестра ми, чуйте.

От седналите плътно един до друг мъже се чу тих ропот — всъщност по-скоро дружна въздишка на скръб. Можеха да се настанят по-удобно, но бяха предпочели да останат притиснати един до друг.

„Понякога неудобството създава чувство за уют“ — каза си Тян.

— Когато дойдоха, играехме под големия бор в двора — продължи Ройбен. — Оттогава всяка година оставям чертичка върху ствола му. Продължих, дори след като я върнаха. Двайсет и три години са минали, защото има двайсет и три нареза. Той отново седна на мястото си.

— Двайсет и три или двайсет и четири, няма значение — отбеляза Тян. — Онези, които са били деца при последното идване на вълците, вече са големи, имат собствени чеда. Имаме добра реколта за онези мръсници. Реколта от собствените ни деца. — Замълча, за да им даде възможност да се досетят сами за следващата му мисъл, преди да я изкаже гласно: — И ако им позволим… ако допуснем Вълците да отведат децата ни в Тъндърклап, пак ще ни ги върнат тъпоумни.

— Какво, по дяволите, можем да сторим? — провикна се един мъж от средните редове. — Те не са хора!

Последваха дружни възгласи на съгласие (и съжаление).

Един от манихейците се изправи и се загърна плътно с тъмносиньото си наметало. Огледа се плахо. Не приличаше на слабоумен, но погледът му не беше на човек със здрав разум.

— Чуйте ме, моля.

— Говори, сай — дойде учтивият, но сдържан отговор.

Манихейците рядко се мяркаха в града, а сега бяха осмина на куп. Тян бе поласкан, че са дошли. Появата им ясно говореше за съдбовната важност на проблема.

Вратата на Залата се отвори, влезе някакъв човек с дълго черно наметало. Дълъг белег прорязваше челото му. Никой не му обърна внимание, дори Тян. Всички погледи бяха съсредоточени върху манихееца.