Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
— Всеки път, когато дойдат и ни отнемат децата, те взимат частица от сърцата и душите ни! — натърти.
— О, стига, синко — обади се Айзенхарт. — Ако го представяш така…
— Млъквай, селяко — сряза го някой. Беше мъжът, който бе закъснял, онзи с белега на челото. В гласа му звучаха гняв и презрение: — Той държи перото. Оставете го да говори.
Айзенхарт се извърна рязко, за да провери кой го е прекъснал така грубо, но като го видя, преглътна гнева си. Тян не се изненада.
— Благодаря, отче — рече спокойно. — Почти свърших. Мисля си за дърветата. Обрули листата на едно силно дърво, но то ще оцелее. Изсечи по кората му много, много имена, тя пак ще се възстанови. Дори да издълбаеш част от сърцевина а на ствола, то ще преживее. Ако обаче постоянно издълбаваш по малко от сърцевината, след известно време и най-силното дърво ще изсъхне. Виждал съм го в стопанството си и е грозна гледка. Сякаш нещо ги разяжда отвътре. Листата пожълтяват най-напред близо до ствола, после по клоните, та чак до върха. Точно това причиняват Вълците на нашето малко градче. Това причиняват на Кала.
— Чуйте го! — изкрещя съседът му Фреди Росарио. — Чуйте го добре!
Фреди също имаше близнаци, макар че още бяха кърмачета и вероятно не бяха застрашени.
— Казваш, че ако се опълчим, те ще ни избият и ще изравнят Кала със земята — продължи Тян.
— Да — обади се Овърхолсър. — Така казвам. И не съм единствен. Около него зазвучаха възгласи на съгласие.
— Добре, но всеки път, когато оставаме със сведени глави, докато Вълците ни отнемат онова, което е по-ценно от нивите и домовете ни, те издълбават по малко от сърцевината на дървото, което представлява нашето градче! — Тян говореше разпалено, вдигнал високо перото. — Ако не се опълчим, скоро ще сме мъртви! Това казвам аз, Тян Джафърдс, син на Люк! Ако не се опълчим, скоро самите ние ще сме тъпоумни!
Хората въодушевено затропаха с крака. Някои дори заръкопляскаха.
Джордж Телфорд, един от животновъдите, прошепна нещо на Айзенхарт и Овърхолсър. Те го изслушаха, сетне кимнаха. Телфорд се изправи. Бе с прошарена коса, загорял от слънцето и с хубаво лице.
— Изказа ли се, синко? — попита тихо, както би попитал някое дете дали се е наиграло и е готово за следобедния си сън.
— Да, така мисля. — Тян изведнъж се почувства обезкуражен. Телфорд не беше едър земевладелец като Айзенхарт, но имаше меден глас. Може би все пак нямаше да успее да ги убеди.
— Може ли тогава да получа перото?
Тян се замисли дали да не му откаже, но каква полза? Използвал бе най-убедителните си доводи. Беше опитал. Може би двамата със Заля трябваше да вземат децата си и да избягат сами към вътрешността. Една луна според Анди. За трийсет дни човек можеше да си навлече един куп неприятности.
Той отстъпи перото.
— Всички оценяваме пламенността на младия сай Джафърдс и най-вече храбростта му — започна Джордж Телфорд.
Държеше перото отляво над сърцето. Погледът му обхождаше лицата на събраните мъже, сякаш искаше да срещне очите на всеки поотделно, да им покаже, че са приятели.
— Ние обаче трябва да мислим не само за отведените ни деца, а и за онези, които ще останат, нали? Всъщност трябва да се грижим за всички деца, независимо дали са близнаци, тризнаци или самички като Арон Джафърдс например. — Замълча за миг, после се обърна към Тян: — Какво ще кажеш на децата си, ако Вълците убият майка им или запалят Дядо с огнепръчките си? Как ще оправдаеш всички писъци на болка, които ще последват? Как ще заличиш миризмата на изгоряла плът? Като им кажеш, че спасяваме душите ли? Или ще го обясниш с дървесината на някакво глупаво дърво? Пак замълча, за да даде на опонента си възможност да отговори, но Тян запази мълчание. Почти ги бе спечелил на своя страна… но Телфорд щеше да провали всичко. Сладкогласият негодник, отдавна преминал възрастта, на която би се тревожил от нахълтването на Вълците с големите им сиви коне в двора му.
Телфорд кимна, сякаш мълчанието на Тян бе повече от очаквано, и се обърна към задните редици:
— Когато Вълците дойдат, те ще носят огнепръчки и пушки, и онези летящи метални парчета, вече не помня как се казваха…
— Топчета-убийци — провикна се някой.
— Метални оси — извика друг.
— Прехващачи — обади се трети.
Телфорд кимна и се усмихна добродушно. Като учител на учениците си.
— Както и да ги наречете, все ще бъде вярно. Те летят, търсят жертвите си и ги поразяват с остриета като бръсначи. Могат да накълцат човек за пет секунди, да го превърнат в каша от кръв и косми. Вярвайте ми, защото съм виждал]
— Истина е, истина! — закрещяха мъжете в залата, очите им се разшириха от ужас.