Вълците от Кала

— Хед-доннн… — предупреди го сестра му и отново нададе противния си вой.

Заля обаче нямаше време да се разправя с тях. Хвърли бърз поглед на Лиман и Лия, които бяха на пет, и на двегодишния Арон. Най-малкият седеше гол-голеничък в калта и радостно удряше два камъка. Рядка случайност бе да се роди само едно дете. Как и завиждаха жените от селището! Защото Арон винаги щеше да е в безопасност. Другите обаче, Хедон и Хеда… Лиман и Лия…

Изведнъж и хрумна какво би могло да означава неочакваното връщане на съпруга и в този ясен ден. Отправи мълчалива молба към боговете да не е така, но когато влезе в кухнята и забеляза как той гледа децата, всяко съмнение изчезна.

— Само не Вълците — изхриптя. — Кажи ми, че не е вярно.

— Вярно е — промърмори той. — Трийсет дни според Анди. Една луна. В подобни случаи Анди никога…

Не довърши фразата, защото Заля Джафърдс се хвана за главата и запищя. Навън Хеда подскочи стреснато. Понечи да се втурне към къщата, но Хедон я спря.

— Не взимат толкова малки деца като Лиман и Лия, нали? — изплака Заля. — Хеда и Хедон може би, не и мъничетата ми, нали? Ами че те ще навършат шест едва след половин година!

— Вълците са взимали деца и на три години, знаеш го.

Тян стискаше и отпускаше юмруци. Непознатото чувство в него продължаваше да расте — чувството, по-силно от обикновен гняв. Тя го погледна, обляна в сълзи.

— Време е да се противопоставим — рече той. Гласът му бе така променен, че сам не го позна.

— Как да го сторим? Как, в името на боговете, да го сторим?

— Не знам. Ела тук, жено, моля аз.

Тя се приближи, като хвърли последен поглед към децата си в задния двор, сякаш да се увери, че още са там, че Вълците още не са ги взели. Дядо седеше в ъгъла край студеното огнище, задрямал с наведена глава и олигавена беззъба уста. От тази стая се виждаше оборът. Тян заведе жена си до прозореца и посочи:

— Ето там. Виж ги, жено! Виж ги добре!

Сестрата на Тян, два метра и половина висока, плискаше огромните си гърди с вода от варела. На вратата на обора стоеше Залман, братът на Заля, едър двуметров мъжага, висок колкото Анди и с безизразно лице като Тия. Млад мъж в разцвета на силите си, наблюдаващ една хубава млада жена, показваща голите си гърди. При такава гледка на панталона на всеки като него би се появила значителна подутина, но не и при Зал. Той никога нямаше да се възбуди при вида на гола жена. Беше тъпоумен.

Заля се обърна към Тян. Двамата се спогледаха — мъж и жена, запазили разсъдъка си, но по чиста случайност. Със същата вероятност сега на прозореца можеше да стоят Зал и Тия и да наблюдават несъразмерните и празноглави Тян и Заля.

— Виждам ги. Не съм сляпа.

— Понякога не ти ли се ще да беше? За да не ги гледаш такива?

Заля мълчеше.

— Не е справедливо, жено. Не е справедливо. Изобщо не е!

— Да, но от незапомнени времена…

— По дяволите тези незапомнени времена! — изкрещя Тян. — Те са деца! Нашите деца!

— Да не би да предпочиташ Вълците да опожарят Кала? Да ни прережат гърлата, да изгорят очите ни ли? Защото вече се е случвало. Знаеш го, нали?