Време на мъчения [bg]

Онова нещо в Отреза звучеше като дрънкалката, която имаше като дете и която майка му още пазеше в едно чекмедже в дневната заедно с едни от първите обувчици на Пери, портрета, който той й бе нарисувал в първия учебен ден в специалното училище, и старите му снимки като бебе и малко момченце. Пери много обичаше, когато майка му ги вадеше от чекмеджето и му разказваше истории, свързани с всяка от тях, макар да ги беше чувал стотици пъти. Гласът на майка му беше един от двата самотни шепота, които можеха да удавят Лошите.

Другият беше гласът на нещото в Отреза, защото дори и Лошите се бояха от него.

Дрън-дрън, трак-трак, псс-псс! не поотделно, а всичко едновременно, на език, който можеше да бъде само чут, но никога разбран. Низостта му обаче беше ясна за всички, които го чуваха и особено за Пери Лътър, защото той нямаше филтри, които да го предпазват. Затова той избягваше Отреза и хората, които живееха там — защото те носеха със себе си белега на онова, което вирееше сред тях, и ехото му се долавяше зад всяка тяхна дума.

Пери беше над метър и осемдесет висок, но така и не се беше отървал от бебешката пухкавина. Независимо от времето, винаги носеше риза с дълги ръкави, кафяви или сини памучни панталони в зависимост от деня от седмицата и ветровка. Косата му беше черна, сресана право назад от челото му и фиксирана с щедра доза помада на водна основа „Ройзел“. Баща му използваше помада „Мъри“, която беше по-евтина, но на мастна основа и му причиняваше акне, поради което майка му настояваше за „Ройзел“, въпреки че баща му мърмореше за високата цена всеки път, когато видеше Пери с кутийката в ръка. Очите на Пери бяха малко по-малки от нормалното за лицето му, но имаше мила усмивка и нито мислеше, нито вършеше злини. Работеше по три следобеда всяка седмица и по цяла събота, като миеше чинии за госпожица Куини в „Шелби“, за което тя му плащаше по три долара на час, а той си ги събираше в една стара метална кутия за бисквити и всеки неделен следобед си ги броеше, като внимателно записваше новата сума на лист хартия, който държеше при парите.

Когато скиташе из горите и полята, съзнанието на Пери обикновено беше щастливо празно, защото тогава той беше в мир със себе си. Напоследък обаче мирът му беше отнет, защото бе видял как онези двама мъже от Отреза копаят дупка. Опита се да се престори, че не е видял какво вършат, но не беше сигурен, че е успял да ги заблуди. После направи грешката да се върне рано на другата сутрин, за да провери какво са сложили в дупката, и я разкопа с малката лопата, която бе взел от бараката с инструменти на баща си. Мислеше си, че може да са заровили съкровище.