Време на мъчения [bg]
- Автор: Коннолли Джон
- Серия: Чарли Паркър #14
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-930-9
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Време на мъчения [bg]». Краткое содержание книги:
Медоус, разбира се, нарушаваше закона, но поне не вредеше на хората — не че беше сигурна дали главният прокурор, който отговаряше за благотворителността, би погледнал на нещата по същия начин. Медоус караше Хектор и семейството му да разпространяват листовки, според които се търсеха дарения от запазени употребявани дрехи, за да бъдат продадени, а парите — използвани за подпомагане на бедни семейства в Латинска Америка. Или, ако дрехите се окажеха негодни за взискателния американски потребител, то да бъдат директно изпратени на най-нуждаещите се. Хората биваха приканвани да оставят дрехите пред вратите на домовете си в определен ден, откъдето те щяха да бъдат прибрани без много шум и използвани за добри цели.
Медоус се стараеше да работи само в заможните квартали: не й трябваха стари боклуци от „Джей Си Пени“, въпреки че самата тя имаше немалко такива тоалети, пък и мнозина бедни граждани с радост биха ги приели, и то не само на юг от границата, но и много по-близо до дома. Не, Медоус търсеше дизайнерски продукти или такива, които можеха да минат за дизайнерски с помощта на етикетите на реални, но никому неизвестни модни къщи в Европа, които жената на Хектор произвеждаше по образци, осигурени от шефката й. Останалите продаваше на килограм на хора, по-непретенциозни и от нея самата, и въртеше бизнеса доста добре — дотолкова, че се бе видяла принудена да наеме склад близо до шосе 23, в който да съхранява и сортира даренията. С тази задача с удоволствие се бе нагърбило голямото семейство на Хектор — срещу няколко долара на час и дрехи по избор от по-евтините. Да, без него беше изгубена. Не разбираше защо толкова много от съседите й негодуваха срещу имигрантите. Без Хектор и неговата рода щеше да й се наложи да върши цялата тази гадна работа сама.
Тя се зае да прегледа чувалите в задната стаичка на „Старо и ново от Сю“, нейния бутик за винтидж облекло близо до „Нийл Авеню“. Сама беше измислила името на магазина и се гордееше с него. На клиентите, които питаха, казваше, че Сю е второто й име, въпреки че то всъщност бе Алисън. Нора Медоус обаче беше толкова затънала в лъжи и измами, че самата тя не можеше да различи истината от неистината, а и това не я тревожеше особено.
Тя извади дрехите на шивашката маса. Вече бяха изпрани и сгънати от сестрата на Близа, а самата Близа беше пришила хващащи окото дизайнерски етикети, където бе нужно. В третия чувал я чакаха истинските съкровища: риза на Саша Каневски, която изглеждаше необличана, и дантелена рокля на Оскар де ла Рента, която вероятно бе струвала към хиляда долара като нова. Медоус я огледа с обиграното си око и едва при третия опит откри поправката на Близа върху неприятното триъгълно скъсване под лявата мишница. Мислено си отбеляза, че в края на седмицата трябва да даде още двайсет долара на Близа — такава добра работа не биваше да остава невъзнаградена — и в същото време благодари наум за невъздържаността на консуматорството. Най-хубавото беше, че според бележката на Близа роклята беше част от дарение от Синсинати от преди месец, така че имаше минимална опасност собственичката й да се натъкне на нея в бутика. Медоус обаче се беше застраховала и срещу това. На стената до вратата, скрита за почти всички клиенти, освен за онези с най-зорките погледи, имаше малка табелка, на която пишеше, че процент от печалбата отива за подкрепа на благотворителни каузи в Латинска Америка. Този процент варираше между пренебрежимо малък и нулев в зависимост от приходите и настроението на Медоус.
Чу звънчето, което означаваше, че някой е влязъл в магазина. Медоус беше поставила камери в два ъгъла, но те служеха само против най-недодяланите крадци. Тя работеше сама, така че бездруго нямаше кой да следи мониторите, пък и досега Медоус успешно бе бранила територията си. Сама беше проектирала мястото, така че нямаше почти никакви слепи петна, а всяка дреха беше закачена със свинска опашка за закачалката. Налагаше й се да ги реже, за да могат жените да пробват облеклата, но неудобството и разходите за това бяха незначителни, а и й позволяваха да следи броя дрехи в ръцете на всеки клиент. Достатъчно дълго време се бе задържала в бизнеса, за да не се учудва на желанието и способността дори на най-заможните на вид жени да крадат, стига да им се удаде възможност за това. Забравете тези глупости, че кражбата била вик за помощ: бедните понякога крадяха, защото нямаха избор. Богатите крадяха, защото можеха и искаха.