Време на мъчения [bg]

Въпреки всичките си недостатъци, Дъгар не беше лош човек, а и добре познаваше семейство Лътър. Той отиде в участъка с неделната си риза и вратовръзка, като само се отби по пътя да вземе майка му. Двамата заедно успяха да успокоят Пери и се разбра, че младежът, който си бил купил бонбони, изпуснал рестото в кофата за боклук и се уплашил, че ще загази. Наложи се да повикат лекар, който да зашие раната на челото му, а Пери разви траен страх от униформените, особено от шерифската служба на окръг Пласи. Що се отнася до нещастника, който го бе арестувал, Дъгар така натисна физиономията му в окървавените решетки на килията, че те дни наред останаха отпечатани на лицето му.

Нямаше да има полза и ако Хенкел беше дошъл без униформа, защото Пери знаеше, че той е шерифът. Малкото, което успя да изкопчи от него, беше, че разровената земя му се била сторила любопитна и той започнал да копае. Ако момчето знаеше нещо повече от това, което казваше, както Хенкел подозираше — отчасти защото майката бе стиснала здраво ръката на момчето си, когато въпросите се бяха доближили твърде много до истината, — бездруго нямаше да му го каже. По-късно, на верандата, Чарли Лътър попита дали полицията може да покрие факта, че Пери е открил телата, и Хенкел се съгласи, защото не виждаше смисъл участието му да се афишира, особено ако това беше работа на Отреза. Ала те така или иначе щяха да разберат, каквото и да кажеше Хенкел. Чарли Лътър също го съзнаваше. Просто се опитваше да предпази сина си.

— Има ли шанс Пери да е видял повече, отколкото казва? — попита Хенкел.

— Той е добро момче — отвърна Лътър.

— Не беше това въпросът, Чарли.

— Каза ми само това, което каза и на теб.

Може и така да беше, но и това не отговаряше на въпроса му. Пери беше момчето на мама. Тя можеше да сподели подробности със съпруга си, а можеше и да не го направи. Така или иначе, Чарли Лътър знаеше по-малко за сина си, отколкото майка му, и това си беше божията истина.

Хенкел намести шапката на главата си и напомни на Лътър да обясни добре на сина си колко важно е да си мълчи за телата. Мъжът обеща да го направи и му благодари, след което Хенкел погледна настрани, за да позволи на бащата да изтрие сълзите на признателност и облекчение, които се бяха събрали в очите му.

Пери Лътър обаче не знаеше всичко това. Той разбираше единствено, че не бива никога, ама никога да говори за онези тела в гората. Баща му беше казал така, а Пери винаги слушаше баща си. Обичаше майка си и се страхуваше от гнева й по-малко, отколкото от съпътстващата го възможност да се държи студено с него, но боязънта от баща му не беше толкова усложнена от любов и той изпълняваше инструкциите му дословно.