Време на мъчения [bg]

Медоус се върна в магазина и почти не се учуди, когато видя мъж пред щанда. И това се случваше. Някои идваха да търсят дизайнерски чанти или оригинални шалове за жените си. Други се надяваха да изберат впечатляващ подарък на ниска цена. А трети просто питаха за упътване към някое друго място. Този обаче приличаше на човек, който не влиза през врата, преди да се е уверил, че помещението има поне още един изход. Имаше сиво-сини или зеленикавосини очи в зависимост от светлината, които излъчваха особена зимна топлина. Носеше елегантно черно сако, джинси и бяла риза с тясна яка, отворена на врата. Не беше висок — най-много метър и осемдесет — и не можеше да се нарече точно красив, но и не би останал незабелязан, когато влезе някъде.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя.

— Да, ако вие сте госпожица Медоус — отвърна той и тя веднага застана нащрек.

Мъжът не приличаше на ченге, но имаше подобно излъчване. Медоус отново си помисли за прокурора, но ако се наложеше, разполагаше с достатъчно подправени документи, които да докарат главоболие и на най-добрия счетоводител.

Листовките, които Хектор разнасяше, не уточняваха крайната цел на даренията, а най-отдолу с дребен шрифт бяха изписани разни случайни кодове и лицензи за заблуда на по-неподозрителните.

Хектор, от своя страна, имаше ясни инструкции за действие, ако му се стореше, че го разпитва човек, който не просто си проветрява устата — да настоява, че не знае нищо и не говори английски, след което бързо да бяга. В случай че се намесеше полиция, трябваше да си мълчи и да се обади на адвокатската кантора „Пейнтър-Мейнс“, която работеше за хърватите, изкупуващи непотребните дрехи от Медоус, и беше свързана с офисите на Даниъл Старчър в Луисбърг, Западна Вирджиния. Те щяха да освободят Хектор достатъчно бързо, за да вечеря със семейството си боб с ориз или каквото там ядяха в малкия апартамент, нает им от Медоус — още една причина Хектор да си мълчи, ако законът се намесеше.