Време на мъчения [bg]

По-рано Одел беше дочул разговора на майка си и баба си. Оберон, водачът на Отреза, ходил в „Шелби“ и говорил с шерифа. Майка му наблюдавала незабелязано от гишето за сервиране и не чула много, но достатъчно, за да разбере, че шерифът и Отрезът скоро ще се хванат за гърлата.

— Шерифът няма достатъчно сили, за да се опълчи срещу Отреза — каза баба му.

— Мисля, че шерифът е добър човек — отвърна майка му.

Тя не би му разказала какво знае за Отреза, но това не означаваше, че не иска той да победи. Просто трябваше да се справи без нейната помощ.

— Те са от най-лошите.

— О, не знаеш какво говориш.

— Знам и по-добре ме чуй, момиче. Доброто няма да победи Отреза, или поне не ако е само. Те са като глутница вълци, а шерифът е едно зайче. Ще го разкъсат.

— А какво ще ги победи тогава, а?

Бабата на Одел замълча за секунда, преди да отговори:

— Ловците.

Сега Одел седеше до прозореца и си мислеше за хората като вълци, но единствените образи, които идваха в съзнанието му, бяха картини от стари филми и върколаците от „Здрач“, които изглеждаха странно, когато говореха. Мислеше си и за Лусиъс. Баба му грешеше: Лусиъс не беше куче, а лисица — хитра, коварна лисица като от приказките, само дето никога не губеше. Дори приличаше на лисица с рижата си коса и острите си черти.

Доспа му се и се отдръпна от прозореца. Някъде в тъмнината извряска птица. Той се спря и отново го чу, но този път приличаше повече на чифтосващи се лисици: напомняше на човешки звук, на плачещо дете. Одел се заслуша, докато не заглъхна, после се мушна под завивките. Малко преди да потъне в сън, му хрумна, че звуците от гората бяха по-плътни от гласа на която и да е лисица, и че в тях почти се долавяше викът „мама“, повтарящ се отново и отново.