Мечът на Ликтора [bg]

Луната се показа за кратко, пресечена от черните силуети на ято щъркели. Брегът се виждаше като пояс от по-наситена нощ на хоризонта. Нова маса облаци отряза светлината и на лицето ми падна капка вода. От нея внезапно се почувствах по-добре, макар да не знаех защо — несъмнено причината беше, че несъзнателно си бях спомнил за дъжда през онази нощ, когато бях отблъснал алзабото. А може да си бях помислил и за ледената вода, която изригваше от отвора на мината на маймуночовеците.

Но дори да оставим настрана всички тези случайни асоциации, дъждът можеше да се окаже истинска благословия. Ние нямахме лъкове, а ако тетивите на враговете ни се намокреха, толкова по-добре. А и със сигурност щеше да е невъзможно да използват силовите куршуми, които беше изстрелял лъкометецът на хетмана. Освен това дъждът би бил преимущество за една разчитаща на изненада атака, а аз отдавна бях стигнал до заключението, че единствено с изненада бихме могли да се надяваме на успех.

Бях се отплеснал в планове, когато облаците отново се разкъсаха и видях, че се движим успоредно на брега — скалите се издигаха вдясно от нас. Напред тъмнееше каменист полуостров, по-висок от брега, и аз отидох в предния край на острова да попитам мъжа на пост там дали замъкът се намира на полуострова. Той поклати глава и каза:

— Ще го заобиколим.

Така и направихме. Островитяните разхлабиха въжетата на всички платна и ги завързаха на нови клони. Специални тежести бяха спуснати във водата от едната страна на острова, докато трима мъже напрягаха мускули на кормилния лост да завъртят руля. Сетих се, че Либио сигурно е дал нареждания за настоящите ни действия, и то съвсем на място, за да избегнем от погледа на евентуалните постове, които можеха да са разставени, за да държат под око водите на езерото. Ако беше така, все още имаше опасност да ни забележат, докато заобиколим полуострова. Хрумна ми и друго — че щом строителят не е избрал да издигне замъка си на високия скалист хребет, покрай който се движехме в момента и който изглеждаше почти неуязвим, то най-вероятно беше открил за целта още по-непристъпно място.

А после заобиколихме полуострова и видяхме въпросното място на малко повече от стотина метра по брега — скалист нос, още по-висок и стръмен, с крепостна стена на върха и кула с невъзможната форма на отровна гъба.

Не можех да повярвам на очите си. Внушителната, заострена централна колона, без съмнение кръгла кула от каменни блокове, се разширяваше в метална структура с формата на оптична леща, с диаметър десет пъти по-голям от този на колоната и, по всичко личеше, също толкова масивна като нея.