Друговремец [bg]

Потреперих леко от спомена за капитана и Джейми стисна дланите ми.

- В безопасност си - рече твърдо. - Имаш името ми, рода ми, клана ми и ако се наложи, ще те пазя с цената на собственото си тяло. Този човек няма да ти посегне отново, докато съм жив.

- Благодаря ти - отвърнах. Загледана в силните черти на младото му лице, в изпъкналите скули и мощната челюст, за пръв път почувствах, че абсурдният план на Дугал може и да е бил добро предложение.

С цената на тялото си. Тази фраза се загнезди здраво в ума ми - изпънатите широки рамене, елегантната му свирепост, докато се „фукаше“ с уменията си на лунна светлина преди няколко дни. Говореше искрено - въпреки че беше млад, знаеше какво обещава, а белезите му говореха още по-красноречиво. Не бе по-голям от повечето пилоти и пешаци, за които се бях грижила, и добре знаеше цената на отдадеността си. Не беше някакъв романтичен обет, а прямо обещание да пази сигурността ми с цената на своята. Само се надявах да мога да му предложа нещо в замяна.

- Това наистина е много мъжко - казах искрено. - Но струваше ли си да се женим?

- Да. - Той кимна, като че ли на себе си. Отново се усмихна, малко мрачно. - Познавам онзи човек. Не бих искал да видя куче под негова опека, камо ли безпомощна жена.

- Какъв си ласкател... - измърморих кисело и той се засмя. Изправи се и отиде до масата до прозореца. Някой, вероятно съпругата на съдържателя, беше набрал диви цветя и ги бе натопил в чаша от уиски. Зад нея имаше две винени чаши и бутилка.

Джейми наля вино и ми подаде една от чашите.

- Не е толкова добро, колкото личната изба на Колъм, но става. - Вдигна чашата. - За госпожа Фрейзър - каза тихо и за миг отново ме облада паника. Потиснах я решително и вдигнах своята чаша.

- За честността - рекох и двамата отпихме. После добавих: - Така, това беше първата причина. Има ли други, които можеш да ми споделиш?

Той впери поглед в чашата си.

- Може би просто искам да спя с теб. - Той вдигна глава. - Помисляла ли си за това?

Ако искаше да ме обърка и смути, се справяше чудесно, но реших да не го показвам.

- Е, искаш ли? - стрелнах в отговор.

- Ако трябва да съм честен, да.

Задържа погледа ми.

- Не би било задължително да се женим за това - възразих.

Той доби искрено скандализирано изражение.

- Не може да мислиш, че ще те позная, без да ти предложа брак!

- Мнозина биха - отвърнах. Невинността му ме развеселяваше.

Той запелтечи, като за миг нямаше представа какво да каже. После възстанови самообладанието си и рече тържествено и достойно:

- Може би си позволявам твърде много с тези думи, но не бих мислил за себе си като за „мнозина“ и не сверявам поведението си спрямо тях.

Думите му ме докоснаха и го уверих, че досега поведението му е било благородно и джентълменско, като се извиних за всякакви съмнения, които може да съм хвърлила върху мотивите му