Друговремец [bg]

Избягвах да го гледам, но сега го сторих - той също се взираше в мен. Лицето му бе бяло и старателно безизразно - както когато превързвах рамото му. Опитах се да му се усмихна, но крайчетата на устните ми се разтрепериха. Той стисна пръстите ми малко по-силно. Сякаш един друг се поддържахме прави - ако някой пуснеше другия или погледнеше встрани, щяхме и двамата да се строполим. Странно, но това донякъде ме успокои. В каквото и да се забърквахме, поне бяхме двама.

- Взимам теб, Клеър, за своя съпруга... - Гласът му не трепереше, но пък трепереше ръката му. Стиснах я по-здраво. Пръстите ни се вплетоха здраво, като стиснати от менгеме. - ...да те обичам, почитам и закрилям... в добро и лошо...

Думите му идваха сякаш отдалеч. Кръвта се отцеждаше от главата ми. Корсетът бе чудовищно тесен и ми се стори, че под него избива студена пот. Молех се да не припадна.

Високо на една от стените имаше малък прозорец от цветно стъкло. Беше грубо стилизирано изображение на Йоан Кръстител в мечите му кожи. По ръкава ми се разливаха синьо-зелени сенки и ми напомняха за главното помещение на хана - горещо ми се прииска да пийна.

Дойде моят ред. Започнах със заекване.

- В-взимам теб, Джеймс... - изопнах гръб, Джейми се беше справил относително достоверно със задачата си, аз щях да сторя същото - ...за свой съпруг, от този ден нататък... -гласът ми доби увереност - ...докато смъртта ни раздели.

Думите прозвучаха в смълчания параклис със стряскаща окончателност. Нищо не помръдваше, сякаш бяхме комари в кехлибар. Тогава свещеникът поиска пръстен.

Хората се размърдаха неспокойно и зърнах за миг зашеметеното лице на Мърто. Едва имах време да осъзная, че някой е забравил за пръстена, когато Джейми пусна ръката ми и свали един от своите.

На лявата си ръка още носех този на Франк. Пръстите на дясната изглеждаха като замръзнали във вирче синя светлина от един от цветните прозорци. Джейми надяна пръстена. Беше ми голям и щеше да падне, ако Джейми не бе свил пръстите ми около металната халка, след което обхвана юмрука ми в своя.

Свещеникът измърмори още нещо и Джейми се наведе да ме целуне. Ясно беше, че възнамерява да ме целуне леко и формално, но устните му бяха меки и топли и аз инстинктивно се приближих до него. Смътно долових ентусиазираните окуражителни възгласи на зрителите, но не обръщах внимание на нищо друго, освен на обгърналата ме топлина. Убежище.

Разделихме се един от друг, и двамата малко по-спокойни, и се усмихнахме нервно. Дугал извади камата на Джейми от ножницата й и аз се запитах защо. Без да сваля поглед от мен, Джейми протегна ръка с дланта нагоре. Ахнах, когато острието тегли дълбока бразда през дланта му, която бързо започна да се налива с кръв. Нямах време да помръдна, преди Дугал да сграбчи моята и да почувствам рязката болка от впиващото се желязо. Дугал бързо притисна дланите ни и ги върза една в друга с парче бял лен.