Договорът „Паганини“ [bg]
- Автор: Кеплер Ларс
- Серия: Криминален инспектор Юна Лина #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 978-619-164-050-8
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Договорът „Паганини“ [bg]». Краткое содержание книги:
„В своята същност най-страховитите аспекти на „Договорът «Паганини»“ не са зловещите престъпления, а тъмните характери на героите, които ни показват колко слепи сме понякога за ужасяващите последствия от собствените ни мисли и действия… Стиг Ларшон има добър подход в описването на характери, но неговият колега Ларш Кеплер навлиза директно в най-тъмните места на човешката душа…“ „Тайм магазин“
„Договорът «Паганини»“ е един от най-завладяващите шведски криминални романи от последните години. Трудно ще намерите по-добра история от тази“. Гьотеборгспостен
Той остави цигулката и лъка, но тя се върна в спалнята и затвори вратата след себе си. Аксел обу дънките си и почука на вратата.
— Грета? Може ли да вляза?
Тя не отговори. Обзе го черно, тежко безпокойство. След миг тя излезе, напълно облечена. Без да го поглежда, се приближи до рояла, прибра цигулката си и го остави сам.
„Концертната зала“ беше пълна. Грета беше първа. Не го погледна и не го поздрави, когато пристигна. Беше облечена в тъмносиня кадифена рокля и носеше семпло колие със сърце.
Аксел седеше в гримьорната и чакаше с полузатворени очи. Беше съвсем тихо. Чуваше се само лекото свистене зад прашната пластмасова решетка на отдушника. По-малкият му брат Роберт се приближи до него.
— Няма ли да седнеш до мама? — попита Аксел.
— Прекалено нервен съм… не мога да гледам, когато свириш, предпочитам да седя тук и да чакам.
— Грета започна ли да свири?
— Да, звучи прекрасно.
— Кое е избрала, соната за цигулка на Тартини…
— Не, нещо от Бетховен.
— Добре — измънка Аксел.
Седяха мълчаливи, без да си кажат нищо повече. След миг се почука на вратата. Беше жена, която съобщи, че редът му идва съвсем скоро.
— Успех — каза Роберт.
— Благодаря — отвърна Аксел, взе цигулката и лъка и последва жената по коридора.
Бурни аплодисменти се чуваха от сцената, Аксел зърна за миг Грета и баща й, забързани към гримьорната.
Той мина по пътеката, за да изчака зад паравана до сцената, докато конферансието го представи. След като чу името си, излезе под ослепителната светлина на прожекторите и се усмихна на публиката. Из залата се разнесе шушукане, когато съобщи, че ще изпълни „Циганката“ на Морис Равел.
Постави цигулката на рамото си и вдигна лъка. След което засвири меланхоличното въведение и ускори темпото до невъзможното. Публиката притаи дъх. Самият той чу, че звучи брилянтно, но този път музиката не бълбукаше като вода в поток. Не свиреше щастливо, а като истинския „Воден дух“. С мъчителна, трескава печал. След първите три минути на нощен дъжд от тонове, той започна съзнателно да изпуска някои от тях, да снижава темпото, да свири леко фалшиво, докато напълно спре.
В „Концертната зала“ настъпи тишина.
— Моля да ме извините — прошепна той и слезе от сцената.
Публиката ръкопляскаше учтиво. Майка му се надигна от мястото си, тръгна след него и го спря на изхода.
— Ела тук, момчето ми — каза тя и сложи ръце на раменете му. Погали бузата му, гласът й беше топъл и развълнуван, когато промълви: — Беше невероятно, най-добрата интерпретация, която някога съм чувала.
— Съжалявам, мамо.
— Не — отвърна тя, обърна се и напусна голямата концертна зала.
По пътя към гримьорната го спря прочутият диригент Херберт Блумстед.
— Звучеше много добре, преди да започнеш да се преструваш, че свириш грешно — каза той с приглушен глас.
Домът тънеше в тишина, когато се прибра. Беше късно. Качи се до мансардата, прекоси музикалната стая, влезе в спалнята и затвори вратата. Музиката все още звучеше в главата му. Чуваше как изпуска няколко тона, как неочаквано снижава темпото. И после музиката спря.
Легна на леглото и заспа до калъфа с цигулката.
На сутринта се събуди от телефона.
Чуваха се стъпки и леко скърцане в трапезарията.
След малко някой се заизкачва по стълбите. Майка му, без да почука, влезе право в спалнята.
— Седни — каза Алис сериозно.
Аксел се изплаши, когато я видя. Беше плакала, по лицето й още личаха следи от сълзи.
— Мамо, не разбирам…
— Млъкни — прекъсна го тя. — Обади се ректорът на академията и…
— Ненавижда ме, защото…
— Млъкни — изкрещя Алис.
Настъпи тишина, тя вдигна трепереща ръка към устата си, задържа я там и сълзите бликнаха от очите й.
— Каза за Грета — промълви тя най-накрая. — Сложила е край на живота си.
Аксел я гледаше и се опитваше да проумее думите й.
— Не, аз…
— Срамувала се е — прекъсна го Алис. — Трябваше да репетира, ти обеща, но аз си знаех, знаех си, че… Не трябваше да идва тук, не казвам, че грешката е твоя, Аксел, съвсем не. Тя остана разочарована от себе си в решаващия момент и не понесе…
— Мамо, аз…
— Млъкни — прекъсна го тя отново. — Всичко свърши.