Договорът „Паганини“ [bg]

63.

Конкурсът „Юхан Фредрик Бервалд“

Когато Аксел се събуди в деня, в който загуби всичко, навън беше светло. С Грета не бяха дръпнали завесите, бяха заспали заедно в леглото, прегърнати, изтощени и щастливи.

Аксел стана, погледна Грета, която спеше с напълно спокойно лице, увита в дебелия юрган. Тръгна към вратата, спря пред огледалото и за миг разгледа голото си, седемнайсетгодишно тяло, преди да продължи към музикалната стая. Внимателно затвори вратата към спалнята, приближи се до рояла и извади цигулката си от калъфа. Сложи я на рамото си, застана до прозореца и погледна навън в зимната утрин, снега, навят от покрива, стелещ се на дълги талази, и започна да свири по памет „Циганката“ на Морис Равел.

Рапсодията започваше с тъжна циганска мелодия, бавна и наситена, но после темпото се покачваше. Мелодията създаваше все по-бързо ехо от само себе си като искрящи, кратки като секунди спомени от една лятна нощ.

Свърши невероятно бързо.

Свиреше от щастие, без да мисли, остави пръстите си да танцуват, да плуват с пенливия, бълбукащ поток.

Аксел започна да се усмихва на себе си, когато се сети за картината в салона на дядо си. Твърдеше, че е най-ярката версия на „Водния дух“ на Ернст Йозефсон34. Като дете харесваше преданията за това свръхестествено същество, което примамваше хората да се давят с прекрасното си свирене на цигулка.

Мислеше, че в този момент прилича на Водния дух, на голия младеж, които стои във водата и свири. Голямата разлика между него и съществото от картината на Йозефсон е, че Аксел беше щастлив.

Лъкът галеше струните, местеше се със спираща дъха скорост. Не го тревожеше, че тетивата се разхлабва и увисва.

„Така трябва да се свири Равел, мислеше си той. Трябва да се свири жизнерадостно, не екзотично. Равел е жизнерадостен, млад композитор.“

Изчака резонанса от заключителните тонове да отзвучи в цигулката, да изчезне като ефирния сняг на покрива отвън. Свали лъка, готов да се поклони на зимата, когато усети движение зад себе си.

Обърна се и видя Грета да стои на вратата. Държеше юргана пред себе си и го гледаше със странни, тъмни очи.

Обзе го безпокойство, като видя колко сериозно е лицето й.

— Какво има?

Без да отговори, едва преглътна. Едри сълзи се търколиха по бузите й.

— Грета, какво има? — повтори той.

— Каза, че не си репетирал — промълви тя едва чуто.

— Не, аз… аз — заекваше той. — Нали ти казах, че с лекота уча нови неща.

— Поздравления.

— Не е каквото си мислиш.

Тя поклати глава.

— Не разбирам, как може да съм толкова глупава — каза тя.