Договорът „Паганини“ [bg]

Пенелопе въздиша дълбоко и затваря очи.

— Ще ти бъде трудно, но трябва да ни отговориш на някои въпроси — продължава Сага. — Знаеш ли защо се случи всичко това?

— Попитайте Бьорн — измънква тя. — Той може би знае.

— Какво каза? — пита Сага.

— Казах да попитате Бьорн — шепне Пенелопе и бавно отваря очи. — Попитайте Бьорн, той може би знае.

Паяци и буболечки сигурно я преследват от гората, лазят по кожата й, тя чеше челото си, но Сага внимателно укротява ръцете й.

— Представям си колко ужасно е било, но трябва да разберем дали познаваш престъпника — казва полицайката. — Срещала ли си го преди?

Пенелопе поклаща отрицателно глава.

— И ние така си мислехме — казва Сага. — Но можеш ли да ни дадеш някакъв ориентир: татуировка, особени белези?

— Не — шепне Пенелопе.

— Можеш ли да ни помогнеш да направим снимка робот, не са нужни много усилия, за да можем да го издирваме чрез Интерпол.

Мъжът от Националната полиция се приближава към нея, странният му, светлосив поглед е с цвят на полирани камъни в поток.

— Май поклати глава, когато Сага те попита дали си срещала преследвача преди? — пита той със спокоен глас.

Пенелопе кимва.

— Трябва да си го виждала — любезно продължава Юна. — Защото в противен случай не можеш да знаеш, че не си го срещала преди.

Пенелопе се взира пред себе си и си спомня как убиецът непрекъснато се движеше, сякаш разполагаше с всичкото време на света, и въпреки това всичко стана адски бързо. Пред очите й е как се целеше коленичил, когато тя висеше на въжето от хеликоптера. Вижда го да вдига оръжието и да стреля. Без припряност, без нервност. Отново вижда лицето му, осветено от светкавицата, как се вглеждат един в друг.

— Разбираме, че си уплашена — продължава Юна. — Но, ние…

Млъква, когато сестрата влиза в стаята и съобщава, че все още не са открили майката на Пенелопе.

— Не е вкъщи и не отговаря…

Пенелопе простенва и заравя лице във възглавницата. Сестрата слага ръка на рамото й, за да я утеши.

— Не искам — плаче Пенелопе. — Не искам…

Друга сестра влиза забързано и казва, че ще добави антидепресант в системата.

— Трябва да ви помоля да си тръгнете — обръща се припряно към Сага и Юна.

— Ще се върнем по-късно — добавя Юна. — Мисля, че знам къде е майка ти. Ще се погрижа за това.

Пенелопе е спряла да плаче, но диша все още неспокойно. Чува сестрата да подготвя лекарството и си мисли, че стаята напомня за затворническа килия. Майка й никога няма да иска да дойде тук. Стиска зъби и се опитва да задържи сълзите си.