Колекционери на смърт [bg]

Уорън Хамърли отсъстваше вероятно поради разклатеното си здраве. Стори ми се странно, че Лидия настоя да се срещнем в кантората, не в кафенето. Още повече се изненадах, щом я видях — носеше лилава рокля и обувки в същия цвят, около шията й беше завързано кокетно жълто шалче.

— Разбира се, че го помня — каза, когато й показах снимката. — Това е господин Пизински.

— Зипински — поправих я. — Работил е за вашата фирма, така ли?

— Да — отвърна тя и се понамръщи, сякаш беше помирисала нещо развалено.

— По-специално за Рубин Койл ли?

— Ами… да. Първият път беше преди няколко години. Господин Койл беше посредник при преговорите между строителен предприемач и брат и сестра, собственици на голям парцел, които искаха безбожна цена. Подозираше, че предприемачът и сестрата са се съюзили и че в крайна сметка тя ще получи допълнително заплащане. Господин Зипински ни осигури необходимите доказателства. Оказа се, че предприемачът и сестрата са любовници. Видеозаписите бяха много… нагледни. Дори прекалено.

Хари се намеси:

— Койл е знаел кой ще му свърши работа.

— А пък аз знам защо Борг разигра сцена на разкаяние — измърморих. — След като е разрязал гумата на колата, за да ни задържи.

Данбъри сви юмруци, очите й гневно заблестяха.

— Използвал ме е — прошепна. — Аз съм кръгла глупачка!

— Не се коркай, малката — успокои я Хари. — Зипински е бил специалист по използване и изнудване.

Лидия ми подаде снимката, сякаш бързаше да се отърве от нея:

— Не понасях този човек. Струваше ми се ужасно… нечистоплътен.