Господарят на дъжда [bg]

Фийлд предположи, че отиват в руската църква, както бе предложил Капризи, но шофьорът продължи покрай величествените й кубета към улица „Пиер Робер“ и огромната каменна сграда на болница „Сейнт Мери“. Спряха пред голямата кръгла тераса при главния вход. Младият детектив слезе от колата и присви очи от ярката светлина.

— Добре ли си? — попита Капризи, когато влязоха в прохладното фоайе.

— Да.

— Изглеждаш напрегнат.

— Нищо ми няма.

Отидоха на рецепцията. С пода на черни и бели квадрати и буйните тропически растения в саксии болницата напомняше на Фийлд за полицейския участък, който беше посетил в Концесията.

Французойката на гишето ги насочи към голямото каменно стълбище за втория етаж. Двамата минаха покрай две медицински сестри, които помагаха на мъж с пижама и счупен крак; друг спеше на импровизирано легло. Таваните бяха високи, помещенията — просторни, през отворените огромни прозорци проникваше хлад.

Стаята на Чен беше в крайното крило. Той спеше. До леглото му с наведена глава седеше дребна женица. Когато видя Капризи, тя се изправи, поклони се и заговори на китайски с бързината на картечница. Фийлд разбра, че благодари на Капризи, а той й казва, че няма защо.

Изведнъж Чен я смъмри и тя отново се поклони, сведе очи и бързо излезе, като затвори безшумно вратата след себе си.

Китаецът се понадигна. Подпря се на една възглавница. Тук прозорците също бяха големи, а стените толкова бели, че Фийлд отново присви очи.

— Извинете жена ми — каза Чен. — Много е благодарна.

Фийлд кимна, макар че не разбираше за какво е благодарна.

Настъпи тишина. Капризи извади цигарите си, запали една и хвърли пакета на Чен.

— По-добре не — каза китаецът. — Сестрите ще мърморят.

— Френски сестри — отбеляза пренебрежително американецът. — Късметлия си.

— Как си? — попита Фийлд.

Чен кимна.

Фийлд се почуди какво знае Чен за Лу Хуан и какво имаше предвид Капризи, когато каза, че двамата са израснали заедно.

— Сигурно имаш нужда от дълга почивка — отбеляза американецът.

— Не много дълга.

— Дълга почивка — повтори той.

— Не дълга.

— Ако мислиш, че не можем да се справим без теб, грешиш.

— Не греша.

Капризи се усмихна:

— Голям инат си.

— Трябва да се поддържаме.

Въпреки решителния си тон Чен изглеждаше твърде слаб. От време на време затваряше очи и отпускаше глава на възглавницата. Накрая заспа и те излязоха.

Съпругата му седеше на една пейка в коридора. Капризи поговори за кратко с нея, но благодарностите й го смущаваха, затова я докосна по рамото и двамата с Фийлд слязоха във фоайето.

— Комисарят май добре се е погрижил — отбеляза Фийлд, когато излязоха на слънце.

Капризи го изгледа мрачно.