Вихрената годеница
- Автор: Йохансен Айрис
- Серия: wind dancer #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордана Лишкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихрената годеница». Краткое содержание книги:
Гърдите й буквално изскочиха насреща му, с изпъкнали твърди зърна. Тя усети как бузите й се сгорещиха и гърдите й в ускорен ритъм се повдигаха и спускаха.
Той внимателно подгъна роклята й така, че дълбокото деколте легна под гърдите й, повдигна ги и ги притисна като в рамка.
— Каква прекрасна гледка! — В гласа му се долавяше възбуда. — Бяла коприна и прекрасни разцъфнали рози! Ала те не трябва да остават розови. Нека видим дали не сме в състояние да ги накараме да достигнат червенината на роклята ти.
Устата му обхвана дясното зърно на гърдите й.
Огън, див глад! Тя се притисна безпомощно към него, докато той смучеше, хапеше със зъби и галеше с езика си. Дочуваше приглушените стонове, които излизаха на пресекулки от него, дълбоки и гърлени, докато ръцете му я обхващаха и стискаха и устата му я подлагаше на чувствено вълшебство.
Той вдигна глава, за да я погледне със замъглени очи.
— Виж!
Връхчетата на гърдите й сега бяха тъмночервени и изпъкнали. Докато ги съзерцаваше, той отново ги хвана със зъбите си и нежно ги затегли.
Тя напразно диреше въздух, обзета от горещ екстаз.
— Доставям ти удоволствие, нали? — Езикът му заигра. — Сега ти трябва да ми доставиш удоволствие.
Тя го погледна объркано.
— Бих желал само да ме помолиш — прошепна й той. — Нима това не е справедливо? Ще ти казвам думите, необходимо е само да повтаряш.
— Не искам. — Тя видя лицето му, което изразяваше желание, глад и още нещо, нещо крайно опасно, ожесточено и тъмно.
— Защо правиш това? Защо искаш да изпитвам тези чувства?
— А как се чувстваш?
— Слаба, трепереща, сякаш бих искала… — Тя не довърши, когато видя, че по лицето му пробягна удовлетворение. — Ти целиш точно това, нали?
Красивата ръка, която се открояваше върху светлата й кожа, пусна гръдта й.
— Така е наистина.
Погледът й потърси лицето му.
— Това е наслада, но не е само наслада. То е и нещо друго. — Тя го отмести от себе си и се изправи с въздишка. — Ти би желал да ми причиниш болка. Защо?
— Никога не бих сторил това.
— Защо?
— Защо искам да си с мен в леглото? — Усмивката му излезе крива. — Понеже ме възбуждаш и предизвикваш. Понеже в един миг те виждам като дете, което трябва да се закриля и защитава, а в следващия миг като жена, която не се нуждае от моята защита и закрила. — Той спря за момент. — И понеже много е възможно да си най-силната жена, която въобще съм срещал през живота си.
Тя вдигна роклята върху гърдите си.
— И това ти изглежда важно? Искаш да ме сломиш само защото и аз притежавам сила?
— За сломяване и дума не може да става. Става въпрос само за игра.
— Каква игра?
Той се усмихна.
— Е, касае се за играта, която мъже и жени играят постоянно помежду си. При тази най-интересна от всички битки винаги има един победител и един губещ. — Той прокара устните си по раменете й. — При това не трябва никой да бъде нараняван. Аз умея да побеждавам, без да мачкам противника си.
— Ала ти би ми причинил болка. Не непременно телесна. Ти би се опитал да ме засегнеш по друг начин. Усещам необуздан гняв у теб. — Тя облиза устните си. — Струва ми се, че не си способен на истинска обич към никоя жена. Ти желаеш само да ме завоюваш, така както майка ми завоюваше всичките мъже, които примамваше в леглото си. И за нея това беше само една игра. — Тя се изправи и приглади нервно роклята си. — Това е игра, която не знам как се играе.
— Ще се научиш — каза той цинично, като се надигна. — Повярвай ми, ти притежаваш за тази игра повече инстинкт, отколкото всяка друга, която досега съм срещал.
Тя се бореше с фибите, които придържаха перуката й.
— Но аз не желая да се уча. Това би ми попречило.
В усмивката му се долавяше чувственост.
— Да, така е.
— Не бъди толкова самодоволен! Всъщност аз не изпитвах нищо, навярно съвсем малко, но това спадаше към ролята, която играех. — Всезнаещият му поглед се насочи към гърдите й, а тя отчаяно се надяваше, че те няма да я издадат. — Както роклята и носните кърпички.
Тя свали със замах перуката от главата си.
— И като тази вещ. Всичко това няма нищо общо с мен.
— Струва ми се, че всичко това спада към… — Той прекъсна разсъждението си, когато погледът му се премести от гърдите към косата й. — Боже мой, какво си направила?
— Накарах Мари да ги отреже. — Тя прокара ръка по късите, тъмни къдрици, които се виеха немирно по челото и слепоочията. — Перуката много запарва, а тъй като трябва да я нося непрекъснато, ще се чувствам по-добре без дългите си коси.
— Сега изглеждаш на не повече от осем години.