Вихрената годеница

— Липсвах ли ти?

Ръцете му обгърнаха пълното й тяло по-силно. Тя знаеше, че той без нея се чувстваше непълноценен, но винаги настояваше да го изрича.

— Да!

— И ти не си правил нищо лошо с тези зли женища?

— Не — излъга той. Майка му не биваше никога да научи за Камий. Безименните изнасилвания не играеха за нея никаква роля, ала за връзката му с Камий щеше да вдигне шум до небесата. — Знаеш, че ти се подчинявам във всичко, мамо!

— Нима не ти е от съществена полза? Намираш се в компанията на велики мъже, чието място ти самият твърде скоро ще заемеш.

Той кимна удовлетворено, като съзнаваше добре, че тя не очаква отговор от него. Докъдето стигаха спомените му, майка му винаги беше изричала тези слова. Още от съвсем малко момче тя му повтаряше, че някога той ще стане велик човек и го беше наставлявала точно и подробно как да постъпва. Тези уроци бяха тежки, понякога той даже не я разбираше, ала тя редуваше наказание с награда, докато най-сетне му стана ясно какво именно се очаква от него. Той трябваше да стане богат и всесилен мъж, който да въздигне майка си в ранг на кралица, до онова обществено положение, което й се падаше по право. Мястото й не беше в това селско обкръжение, като съпруга на простоват търговец, дал му на времето живот със семето си. Беше негово задължение и свещен дълг да я освободи от този тесен буржоазен зандан. Но ето че баща му беше мъртъв, а Раул все още не беше изпълнил задължението си.

Тя го отблъсна от себе си и отново погледна огърлицата.

— Има ли в медальона портрет?

— Вътре ли?

Тя го удостои с нетърпелив поглед.

— Те обикновено се отварят. — Тя плъзна ноктите си по златния ръб. — Не бъди толкова глупав!

Медальонът се отвори с леко прищракване и майка му навъсено впери очи в портрета.

— Много е красива. Това ли е принцесата?

Раул взе медальона и заразглежда внимателно миниатюрата на момичето, което беше зърнал бегло в камбанарията. Той се изправи.

— Да, това е тя.

Приликата беше поразителна. Тутакси му стана ясно каква полза би могъл да извлече от това. Щеше да даде портрета в Париж на някой художник, който по него щеше да направи ескиз. Рисунката можеше да се окачи на стената в общината. Потънал в мисли, той погали нащърбения белег на гърлото си, останал му от зъбите на чернокосото чудовище. Двете момичета бяха заедно тогава и ако издиреше момичето от медальона, можеше да я принуди да му съобщи къде се крие гражданката Справедливост.

— Бих ли могъл да го взема обратно за… — започна той предпазливо, но веднага почувства как тя потръпна неодобрително. Затова побърза да я уверял — Само за известно време. Ще ти го…

— Разбира се, Раул. — Майка му се надигна. — Естествено, можеш да си го вземеш. Да не би да искаш да го подариш на някой друг? На някого, когото повече цениш от мен? — Тя се усмихна сияйно. — А сега трябва да си вървиш, Раул. Струва ми се, че цялата тази седмица ще бъда много заета.

— Мамо, но това беше просто така. Едно неочаквано хрумване. — Обзет от паника, той скочи. Усети как мракът се спусна над него и го обви, усети отвратителен вкус в устата си. — Прости ми! Ти добре знаеш колко много се радвам на всяка минута, прекарана заедно с теб. Повече няма да мога да те видя чак до завръщането ми от Испания. Не ме гони!