Вихрената годеница
- Автор: Йохансен Айрис
- Серия: wind dancer #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордана Лишкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихрената годеница». Краткое содержание книги:
Жан Марк стоеше пред нея изумен, облегнат на вратата, за да й препречи пътя. Гледаше изпитателно. Побиха го тръпки, но те нямаха нищо общо с прогизналите му от дъжда дрехи.
Боже милостиви, та тя спеше като младенец! Беше слушал разни потресаващи истории за хора, които ходят насън и разговарят като будни, но ги смяташе за врели-некипели. И ето ти сега! Но може би в случая не ставаше дума за сън, а за помрачен разсъдък.
— Кръв! — Тя беше махнала резето и отчаяно дърпаше вратата. — Защо не мога да спра кръвта?
— Жулиет, недей! — Той я хвана за раменете. — Остави ме да…
Тя започна да крещи с всичка сила.
Изтерзаният, дрезгав вик го прониза като острие на кама и той се вледени.
Не можеше повече да издържа… Той здравата я разтърси. После още веднъж.
— Sacre bleu, събуди се! Не мога да го понеса, разбери! Събуди…
— Ще престанеш ли най-после да ме разтърсваш? — попита Жулиет високомерно. — Знам, че за теб е много важно да ми причиняваш болка, но все пак това, което правите неприлично.
— Най-сетне се събуди! — Обзе го огромно облекчение. Очите й бяха съвсем ясни и гневно гледаха към него. Жан Марк я пусна и отстъпи крачка назад. — Света Богородице, ако знаеш колко ме уплаши!
— Би следвало наистина да си уплашен, тъй като съм страшно разгневена. Защо си ме довлякъл тук долу?
Той слисано се вторачи в нея.
— Не съм аз. Ти спеше непробудно, спусна се надолу по стълбите и…
— Ама че нелепици! Кой нормален човек ще тръгне да разхожда на сън? Във всеки случай не аз!
— Както кажеш. — Той я изгледа втренчено. — Наистина ли не си спомняш нищо?
— Че какво трябва да си спомням? Ти явно си нахълтал в стаята ми и си ме домъкнал тук с някаква цел. — Тя се вгледа учудено в мократа си нощница. — И защо е трябвало да отваряш вратата и да влиза дъждът в къщата? Мокра съм до кости. Вир-вода съм.
— Моля за извинение. — Той внимателно изучаваше лицето й. Беше ясно като бял ден, че Жулиет няма никакъв спомен за случилото се преди малко, дори нарочно извърташе, за да оправдае паметта си. — Трябва да изтичаш бързо горе и да се преоблечеш. Ще разбудя Мари, за да ти приготви горещ чай.
— Не е необходимо. Ще заспя веднага, щом прекратиш малката си комедия.
— О, вече съм готов да пусна завесата.
Тя се обърна, омотана в нощницата си и се насочи към стълбите.
— Жулиет, сънуваш ли понякога манастира?
Тя спря внезапно, без да се обърне.
— Не, естествено, че не. Не си ли спомняш… От кошмари страдаше Катрин. А аз се отърсих от всичките си мисли за тези canailles.
— Разбирам. — Той стоеше в подножието на стълбите и наблюдаваше как тя се изкачва по стъпалата и изчезва.
Все още не беше свършило. „Налага се да се върна обратно в манастира! Този път ще постъпя както трябва!“
Странни думи за човек, който уж е изтрил всичко от паметта си.
Жан Марк духна свещите и тръгна към стълбите. Смяташе да се преоблече в топли дрехи, а после да се върне в кабинета и да се опита да продължи работата си. Макар да се съмняваше, че ще успее, тъй като сега се чувстваше още по-неспокоен от преди, когато се бунтуваше само тялото му.
През целия си живот изпитваше необикновена страст към костеливите, трудно разрешими загадки, и сега умът му беше прикован към гатанката, която Жулиет му беше задала.
Ан Дюпре се отпусна грациозно върху тапицираното с коприна канапе и разпростря широките си брокатени фусти.
— Раул, ти изглеждаш в добро настроение. Не си се мяркал пред очите ми от два месеца. Ако не бях разбрала колко си зает, направо бих те обвинила, че си ме изоставил.
— Нямах нито минута свободно време. За Марат съм вече незаменим. — В розовата си брокатена рокля майка му приличаше на херцогиня. Едрата й фигура, склонна към напълняване, все още изглежда величествена, помисли си Дюпре с почуда. Прошарените коси на Ан Дюпре бяха вчесани по най-новата мода от камериерката, която Раул й беше взел миналата година, устните й бяха начервени толкова плътно, че изглеждаха кървави. Една мъничка сърцевидна изкуствена бенка се открояваше над левия крайчец на устната й. Изкуствените бенки особено я привличаха и тя често се оплакваше, че лека-полека модата им минавала. И ето че сега, изпълнена с очакване, го гледаше със сияещите си сиви очи. Те невинаги проблясваха дружелюбно, но днес беше тъкмо така.
— Но ако те бях извикала, щеше да оставиш Марат и да дойдеш, нали?
Той кимна, щастлив, че е с нея.
— Донесох ти подарък — подхвана той колебливо. — Принадлежал е на една принцеса. — Дюпре нямаше никаква представа на кого действително беше принадлежал медальонът, но знаеше, че майка му щеше да го оцени по-високо, ако изтъкнеше, че го е носила дама от кралското семейство.