Тайният кодекс
- Автор: Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният кодекс». Краткое содержание книги:
Отначало тримата му синове — повикани с лично писмо от изчезналия — подозират грабеж, но истината се оказва много по-странна: като последно предизвикателство тираничният и ексцентричен Бродбент-баща изисква от синовете си да открият гроба му някъде по света, и то непременно заедно, превръщайки неприязънта си във взаимопомощ — ако искат да си получат наследството.
Пътешествието започва, но братята се опитват да играят един срещу друг, без да подозират, че съвсем не са единствените, решени да се състезават до смърт за съкровището. Най-ценното в него е древен лечителски кодекс на маите — плячка, пред която животът на братята Бродбент не струва пукната пара. Някой вече е платил милиони, някой е готов на всичко… И убийственото преследване набира страшна скорост.
Скиба отново преглътна. Мъртви войници? Всеки разговор с Хаузър направо го разболяваше. Искаше му се да го попита дали го е направил, но не можеше да се застави да изрече думите.
— В случай, че се чудиш, не съм изпълнил заповедта ти. Тримата сина на Бродбент са още живи. Жилави копелета. Но не съм забравил. Обещавам ти, ще го направя.
„Заповедта ти.“ Онази буца отново заседна в гърлото на Скиба. Той преглътна, но тя продължаваше да си стои там и да го задушава. Бяха живи.
— Промених решението си — изграчи той в слушалката.
— Как така?
— Не го прави.
— Да не правя какво?
— Не ги убивай.
Последва тихо хихикане.
— Вече е твърде късно за това.
— За Бога, Хаузър, не го прави. Заповядвам ти да не го правиш, можем да се справим по друг начин…
В този момент връзката прекъсна. Той чу шум и се обърна. Лицето му беше цялото в пот. В рамката на вратата стоеше синът му в широка пижама, с щръкнала руса коса и го гледаше.
— Кого да не убива, татко?
49.
Онази вечер Борабей им поднесе на вечеря първо, второ и трето. Започна с рибена чорба и зеленчуци, продължи с печено месо и някакво ястие от дребни варени яйца с малки птичета в тях и завърши с десерт от варени плодове. Той настояваше да си вземат втора, че и трета порция и да изядат всичко до дъно, така че направо им прилоша. Когато и последната чиния беше ометена, извадиха лулите, за да прогонят насекомите. Беше ясна вечер и извитият сърп на луната се издигаше над тъмните очертания на Сиера Азул. Те седяха в полукръг около огъня, тримата братя и Сали, всички пушеха мълчаливо, очаквайки Борабей да заговори. Индианецът извади лулата от устата си и се огледа. Очите му, блеснали на светлината на огъня, се спряха поотделно на всеки от тях. Крякането на жабите се смесваше с по-мистериозни нощни звуци — писъци, барабанене, далечни крясъци…
— Ние сме тук, братя — каза Борабей.
После направи пауза от няколко минути, изкашля се и продължи:
— Ще започна историята от самото начало, отпреди четирийсет години, от годината, в която съм се родил. В тази година по реката дошъл съвсем сам бял мъж. Пристигнал в селото на Тара почти мъртъв. Бил първият бял, когото виждали. Пренесли го в колиба, нахранили го, върнали го отново към живота. Този мъж заживял с индианците Тара, научил се да говори нашия език. Попитали го защо е дошъл. Той казал, че е дошъл да намери Белия град, който ние наричаме Сукиа Тара. Това е градът на нашите праотци. Сега ходим там само за да погребваме мъртвите. Тогава го завели до Сукиа Тара. Не знаели, че иска да краде от Сукиа Тара. Скоро този мъж си взел жена от племето.
— Ама че образи — произнесе Филип със саркастична усмивка. — Май татко не е единственият в това отношение.
Борабей го изгледа втренчено:
— Кой разказва историята, братко, ти или аз?
— Добре, добре, продължавай — махна Филип с ръка.
— Та този мъж, казвам, си взел жена от племето Тара. И тази жена е майка ми.
— Той се е оженил за твоята майка? — вдигна вежди Том.
— Разбира се, че се е оженил за майка ми — каза Борабей. — Как иначе щяхме да сме братя, братко?
Том онемя от шока, когато смисълът на думите на Борабей стигна до съзнанието му. Той се вторачи в индианеца, сякаш го виждаше за първи път. Погледът му мина по боядисаното лице, татуировките, зелените очи, високото чело, упоритата извивка на устните, по фино очертаните скули.
— Мили Боже — пое си дъх той.
— Какво? — попита Върнън. — Том, какво има?
Том се обърна към Филип и видя, че големият му брат е също тъй смаян. Филип се изправи бавно и се втренчи в Борабей.
Борабей продължи:
— След като татко се оженил за майка ми, тя ме е родила. Казвам се Борабей, на името на баща ми.
— Борабей — промърмори Филип. И додаде: — Бродбент.
Настъпи дълга тишина.
— Не виждате ли? Борабей, Бродбент — това е едно и също име!
— Ти мислиш, че ни е брат?! — попита Върнън объркано, най-сетне схванал.
Никой не отговори. Филип пристъпи към Борабей и се наведе към лицето му, сякаш той беше някакъв изрод. Борабей се отмести, извади лулата от устата си и се засмя нервно.
— Какво видя, братко, призрак ли?
— В известен смисъл, да. — И той протегна ръка и докосна лицето му.
Борабей стоеше спокойно, без да помръдне.
— Мили боже — прошепна Филип. — Ти си наш брат! Ти си най-големият брат. Господи, аз не съм първородният. Аз съм вторият, а никога не съм го знаел.
— Точно това казах! Ние всички сме братя. Какво си мислехте, че казвам, когато произнасях „братко“? Мислехте, че се шегувам?