Тайният кодекс
- Автор: Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният кодекс». Краткое содержание книги:
Отначало тримата му синове — повикани с лично писмо от изчезналия — подозират грабеж, но истината се оказва много по-странна: като последно предизвикателство тираничният и ексцентричен Бродбент-баща изисква от синовете си да открият гроба му някъде по света, и то непременно заедно, превръщайки неприязънта си във взаимопомощ — ако искат да си получат наследството.
Пътешествието започва, но братята се опитват да играят един срещу друг, без да подозират, че съвсем не са единствените, решени да се състезават до смърт за съкровището. Най-ценното в него е древен лечителски кодекс на маите — плячка, пред която животът на братята Бродбент не струва пукната пара. Някой вече е платил милиони, някой е готов на всичко… И убийственото преследване набира страшна скорост.
Съзнанието му отново се върна към безгрижното детство — към летата край езерото, дървената вила, разкривения кей, който се спуска в спокойната вода, миризмата на мокро дърво и пушек, на бор… Само ако можеше да завърти стрелките на часовника назад, да се върне в онези дълги лета и да започне живота си наново. Какво не би дал…
Той се опита да се отърси от тези мисли, тръсна глава и сръбна от чашата със скоч. Свърши, всичко свърши. И той трябваше да спре да мисли за това. Станалото — станало. Не можеше да върне часовника. Щяха да вземат Кодекса и може би дори щеше да започне ново начало за „Лемпе“ и никой никога нямаше да разбере нищо. Или пък — ако Хаузър е мъртъв — те не получават Кодекса и пак никой нищо не разбира. Никога. Би могъл да живее с това. Трябваше да живее с това. Въпросът беше, че той вече знаеше, че е способен на убийство.
Той ядосано разгърна вестника и се зачете отново в уводната статия.
В този момент телефонът иззвъня. Беше корпоративният телефон, секретната линия. Затвори вестника, стана и вдигна слушалката.
Чу глас, който сякаш говореше някъде много отдалече. Постепенно обаче звукът стана ясен като камбана. Беше неговият глас.
„Направи го! Убий ги, дяволите да те вземат! Убий братята Бродбент!“
Скиба се почувства така, сякаш някой го бе ударил и бе изкарал всичкия въздух от дробовете му. Не можеше да диша. От слушалката се чу свистене, после гласът, като някакъв призрак от миналото, повтори:
„Направи го! Убий ги, дяволите да те вземат! Убий братята Бродбент!“
Отново свистене, пропукване и Хаузър се включи:
— Чу ли това, Скиба?
Скиба преглътна мъчително и се опита да накара дробовете си да заработят.
— Ало?
— Никога недей да ми звъниш вкъщи — изграчи Скиба.
— Не си ми го казвал.
— Откъде взе номера?
— Аз съм частен детектив, забрави ли?
Скиба преглътна. Нямаше смисъл да отговаря. Сега знаеше защо Хаузър беше настоявал толкова много да изрече тези думи. Беше клопка. И той влезе в нея.
— Ние сме тук. Ние сме в Белия град.
Скиба чакаше.
— Знаем, че Бродбент е дошъл тук. Група индианци са го погребали в гробница, която е ограбил преди четирийсет години. Вероятно е същата, в която е намерил Кодекса. Каква ирония, а? Вече сме тук, в изгубения град, и единственото, което трябва да направим, е да намерим гробницата.
Скиба чу приглушен тътен, изкривен от апаратурата в дълъг грак. Хаузър сигурно беше изключил декодера в правилния момент, за да запише думите му със собствения му глас. Нямаше да се отърве само с петдесет милиона. Напротив, Скиба имаше чувството, че ще му се наложи да плаща много повече — докато е жив. Хаузър го държеше на къса верижка. Какъв проклет глупак е бил само — да се остави да го надхитрят на всеки ход. Не можеше да повярва.
— Чуваш ли го? Това е прекрасният звук от динамит. Моите хора работят на пирамидата. За съжаление, Белият град е голямо, огромно място и Макс би могъл да бъде погребан навсякъде. Както и да е, обаждам се, за да ти кажа, че има промяна. Когато намерим гробницата и вземем Кодекса, ще тръгнем на запад, през Ел Салвадор към Пасифика. Пеша и после надолу по реката. Ще ми трябва малко повече време. Ще имаш Кодекса до месец.
— Ти каза…
— Да, да. Първоначално планирах да пренеса Кодекса с хеликоптер до Сан Педро Сула. Но не знаех, че ще ми се налага да давам обяснения за смъртта на двама хондураски войници. Пък и човек никога не знае кога на някакви надути генерали ще им хрумне да конфискуват собствеността ти, като я обявят за национално наследство. Единственият хеликоптер тук е на армията и за да излетиш от това място, се налага да пресечеш военното въздушно пространство. Ето защо ще продължим на запад, в неочаквана посока, тихо и кротко. Повярвай ми, така е по-добре.