Тайният кодекс
- Автор: Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният кодекс». Краткое содержание книги:
Отначало тримата му синове — повикани с лично писмо от изчезналия — подозират грабеж, но истината се оказва много по-странна: като последно предизвикателство тираничният и ексцентричен Бродбент-баща изисква от синовете си да открият гроба му някъде по света, и то непременно заедно, превръщайки неприязънта си във взаимопомощ — ако искат да си получат наследството.
Пътешествието започва, но братята се опитват да играят един срещу друг, без да подозират, че съвсем не са единствените, решени да се състезават до смърт за съкровището. Най-ценното в него е древен лечителски кодекс на маите — плячка, пред която животът на братята Бродбент не струва пукната пара. Някой вече е платил милиони, някой е готов на всичко… И убийственото преследване набира страшна скорост.
— Е, ще препуснем ли обратно, с подвити опашки, като оставим този простак Хаузър да сложи мръсните си лапи върху Липи, Брак, Моне и всичко останало? — Той направи пауза — Или ще продължим към Сиера Азул и може би ще оставим червата си по храстите? — Той запали лулата си и се прокашля. — Това са възможностите ни за избор.
Никой не отговори. Филип ги изгледа изпитателно един по един.
— Е? — вдигна вежди той. — Зададох сериозен въпрос: Ще позволим ли на този изрод да си изтанцува валса докрай и да ни отмъкне наследството?
Върнън вдигна очи. Лицето му бе изпито от болестта и гласът му беше слаб:
— Сам си отговори! Ти си този, който домъкна Хаузър тук.
Филип го изгледа хладно.
— Защо ли си мислех, че времето на взаимните обвинения е свършило?
— Боя се, че то едва сега започва.
— Спрете! Не е нито времето, нито мястото за това — опита се да ги вразуми Том.
Върнън се обърна към Том:
— Филип домъкна този психопат тук, той да отговаря сега.
— Действах на доверие. Нямах представа, че Хаузър ще се окаже чудовище. И си плащам за това. Погледни ме.
Върнън поклати глава.
Том продължи:
— Истинският виновник тук, макар че никой не е склонен да го признае, е татко. Никой от вас ли не го е яд за това, което ни стори? Той почти ни уби!
— Искал е да ни промени — каза Том.
— Надявам се, че не го защитаваш.
— Просто се опитвам да го разбера.
— О, колко добре го разбирам само. Това търсене на гробницата е само една от промените в дългия списък. Спомнете си спортните треньори, ски инструкторите, лекциите по история на изкуството и уроците по езда, уроците по музика, по шах, увещанията и речите, и заплахите… Той ни смята за негодници, Том. Винаги го е мислил. И може би е истина. Погледни ме: на трийсет и една години, все още младши професор в Гобшайт Джуниър Колидж… ти пък цериш конете на индианците в Хейсиид, Юта… Върнън прекара най-важната част от живота си в пеене на псалми със Свами Уо-Уо. Ние сме губещи. — Той избухна в дрезгав смях.
Борабей се изправи. Самото движение беше просто, но бе извършено с такава бавна премереност, че ги накара да млъкнат.
— Този разговор не е хубав.
— Това не те засяга, Борабей — каза Филип.
— Край на лошите разговори.
Филип не му обърна внимание, продължавайки да говори на Том:
— Сякаш не можеше да ни остави парите си като всеки друг нормален човек. Или пък да ги раздаде за благотворителност. Добре. Щях да го преживея. Това са си неговите пари. Но не, той трябваше да измисли план, да ни изтормози с това.
Борабей го погледна:
— Замълчи, братко.
Филип му се сопна:
— Не ме е грижа, че си ни спасил живота, стой далеч от семейните ни работи. — Върху челото му запулсира една вена; Том рядко го беше виждал толкова бесен.
— Послушай ме малки братко, или ще те накарам насила — каза Борабей дръзко, изправен в цялата си височина от пет стъпки. Беше свил юмруци.
За миг стана тихо, после Филип започна да се смее и да клати глава. Тялото му се отпусна.
— Исусе Христе, това момче май говори сериозно?
— Всички сме малко напрегнати — каза Том. — Но Борабей е прав. Не му е тук мястото да спорим.
— Довечера — каза Борабей, — ще говорим. Много е важно.
— За какво? — попита Филип.
Индианецът се обърна към тенджерата и започна да разбърква. Боядисаното му лице беше неразгадаемо.
— Ще видите.
48.
Люис Скиба се върна обратно в коженото кресло в остъкления си кабинет и разтвори „Джърнъл“ на уводната страница. Опита се да чете, но отдалечените викове и крясъци на синовете му го отвличаха. Бяха минали почти две седмици от последното обаждане на Хаузър. Този тип очевидно си играеше с него и го държеше в напрежение. Или пък се бе случило нещо? Дали… го беше направил?
Закова поглед върху уводната статия в усилие да избяга от самообвиненията, но думите пробягваха през главата му, без да успее да улови смисъла им. Централен Хондурас беше опасно място. Беше напълно възможно Хаузър да сгреши някъде, да направи пропуск, да подцени нещо, да пипне треска… Малко ли неща можеха да му се случат. Проблемът беше, че изведнъж изчезна. Две седмици бяха много време. Може би се е опитал да убие братята Бродбент, но са му се изплъзнали и вместо това те са го убили?
Скиба се надяваше, колкото и невероятно да изглежда, че точно това се бе случило. Наистина ли бе казал на Хаузър да ги убие? Какво си е мислел? От гърлото му се изтръгна неволен стон. Само ако Хаузър беше мъртъв. Сега Скиба знаеше, макар и доста късно, че по-скоро би загубил всичко, отколкото да бъде виновен за убийство. Той беше убиец. Той беше човекът, който каза: „Убий ги!“ Питаше се защо Хаузър толкова бе настоявал да изрече тези думи. Исусе Христе. Как стана така, че той, Люис Скиба, футболната звезда на гимназията, бакалавър в Станфорд и Уортън, Фулбрайтов стипендиант, изпълнителен директор… как можа да допусне да бъде тормозен и ръководен от един долнопробен престъпник? Скиба винаги се бе считал за човек на морала и интелектуалната мощ, човек на етиката, за добър човек. Той беше добър баща, не беше мамил никога жена си, ходеше редовно на църква, като член на борда на директорите даваше приличен процент за благотворителност. Но незнайно откъде му се натресе този зализан с брилянтин детектив, който си вре носа във всичко, смъкна му маската и му показа какъв е в действителност. Ето това Скиба нямаше никога да забрави и да прости. Нито на себе си, нито на Хаузър.