Тайният кодекс
- Автор: Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният кодекс». Краткое содержание книги:
Отначало тримата му синове — повикани с лично писмо от изчезналия — подозират грабеж, но истината се оказва много по-странна: като последно предизвикателство тираничният и ексцентричен Бродбент-баща изисква от синовете си да открият гроба му някъде по света, и то непременно заедно, превръщайки неприязънта си във взаимопомощ — ако искат да си получат наследството.
Пътешествието започва, но братята се опитват да играят един срещу друг, без да подозират, че съвсем не са единствените, решени да се състезават до смърт за съкровището. Най-ценното в него е древен лечителски кодекс на маите — плячка, пред която животът на братята Бродбент не струва пукната пара. Някой вече е платил милиони, някой е готов на всичко… И убийственото преследване набира страшна скорост.
— Ясно. Научих нова дума, рошав. Искам уча английски.
Сали го поправи:
— Искам да уча английски.
— Благодаря. Казвайте ми, когато бъркам. — Индианецът протегна пръст към маймунката. Тя го хвана с малката си лапичка и го погледна, после изписука и отново се сгуши в джоба на Том.
Борабей се усмихна.
— Рошавия Неудачник мисли, че искам да го изям. Знае, че ние, Тара, обичаме маймуни. Сега ще приготвя храната. — Той отиде до дивеча и го понесе заедно с една тенджера към края на поляната. Щеше да го одере и да го изчисти от вътрешностите.
— Още съм много объркан — каза Том и придърпа пъна, на който седеше, към Сали. — Откъде се взе този Борабей?
— Не знам повече от теб. Борабей ни завари всички болни и умиращи под дънера. Той разчисти мястото, направи колиби, премести ни в тях, нахрани ни, излекува ни. Събра много билки и дори някои твърде странни насекоми — можеш да ги видиш всичките в колибата му. Използва ги за лекарства. Аз първа се оправих. Това стана преди два дни. После му помагах да готви и да се грижи за вас. Треската, която имахме беше кратка, но силна. Не е малария, слава богу, и няма да има остатъчни ефекти. Ако човек не умре първите два дни, минава. Изглежда точно от това умря Дон Алфонсо — Борабей каза, че старите хора са много по-податливи.
При споменаването на стареца Том усети, че го пронизва болка.
— Знам — каза Сали, — и на мен ми липсва.
— Никога няма да го забравя — него и мъдрите му думи. Трудно ми е да повярвам, че вече го няма.
Отсреща Борабей режеше месото на късове и ги хвърляше в тенджерата. Той тананикаше някаква мелодия, която се приближаваше и отдалечаваше с бриза.
— Спомена ли нещо за Хаузър и тия с него и какво ще правят в Сиера Азул?
— Не. Не иска да говори за това. — Тя го погледна и се поколеба: — В един момент тогава си помислих, че с нас е свършено.
— Да.
— Спомняш ли си какво ти казах?
— Много добре.
Тя се изчерви силно.
— Да не би да искаш да си вземеш думите обратно? — попита Том.
Тя поклати глава и русата й коса се разпиля по раменете.
— Никога.
— Добре — усмихна се Том и взе ръката й в своята. Това, през което бяха минали, по някакъв начин бе задълбочило красотата й, бе я направило по-загадъчна, по-духовна. Онази заядлива, отбранителна острота бе изчезнала. Близостта на смъртта ги беше променила всички.
Борабей се върна с няколко сурови мръвки, увити в листо.
— Рошав! — извика той и издаде със зъби звук, подобен на смучене. Маймунчето се показа от джоба на Том. Индианецът протегна ръка и след кратко писукане то грабна едно парче месо и го лапна. После се пресегна за друго, сумтейки от удоволствие.
— С Рошавия Неудачник вече сме приятели — каза Борабей и се усмихна.
Онази нощ треската на Върнън премина. Той се събуди на следващата сутрин бодър, но все още слаб. Борабей се въртеше около него и изливаше в гърлото му всевъзможни билкови отвари. Прекараха целия ден в лагера, докато индианецът търсеше храна. Върна се чак следобед и извади от торбата, изплетена от палмови листа корени, плодове, ядки и прясна риба. До мръкнало пекоха, опушваха и осоляваха храната, след което я увиха в сухи листа и трева.
— Отиваме ли някъде? — попита Том.
— Да.
— Къде?
— Ще говорим по-късно — отвърна Борабей.
Филип излезе, накуцвайки от колибата, краката му още бяха превързани, лулата стърчеше от устата му.
— Прекрасен следобед — огледа се той.
Приближи се до огъня и седна. Когато си наля от чая, който Борабей беше сварил, каза:
— Трябва да снимат този индианец от „National Geographic“.
Върнън се присъедини към тях и седна.
— Върнън, яж! — Борабей напълни една купа със задушено и му я подаде. Върнън я пое с трепереща ръка, промърморвайки благодарности.
— Добре дошъл в страната на живите — погледна го Филип.
Върнън вдигна вежди, но не отговори. Беше блед и слаб.
— Е, сега сме тук — каза Филип. — Тримата сина.
В гласа му се промъкна внезапна острота, което разтревожи Том. Той пъхна едно дърво в огъня.
— В каква каша се забъркахме само — продължи Филип. — Благодарение на скъпия ни стар татко… Вдигам тост за теб, скъпи стари татко. — Той вдигна чашата с чай и я изля.
Том се вгледа по-внимателно в брат си. Той се бе възстановил изненадващо добре. Очите му най-после бяха живи — живи и изпълнени с гняв.
Филип се огледа.
— И сега какво, братя мои?
Върнън вдигна рамене. Беше блед, лицето му бе хлътнало, под очите му се чернееха тъмни кръгове. Той гребна малко от супата и сръбна. Ръката му трепереше.