Тайният кодекс
- Автор: Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният кодекс». Краткое содержание книги:
Отначало тримата му синове — повикани с лично писмо от изчезналия — подозират грабеж, но истината се оказва много по-странна: като последно предизвикателство тираничният и ексцентричен Бродбент-баща изисква от синовете си да открият гроба му някъде по света, и то непременно заедно, превръщайки неприязънта си във взаимопомощ — ако искат да си получат наследството.
Пътешествието започва, но братята се опитват да играят един срещу друг, без да подозират, че съвсем не са единствените, решени да се състезават до смърт за съкровището. Най-ценното в него е древен лечителски кодекс на маите — плячка, пред която животът на братята Бродбент не струва пукната пара. Някой вече е платил милиони, някой е готов на всичко… И убийственото преследване набира страшна скорост.
— Не допускахме, че говориш буквално — каза Том.
— Защо, мислите, ви спасих живота?
— Не знаехме. Изглеждаше ни като светец.
Борабей се засмя.
— Аз, светец? Шегуваш се, братко! Ние всички сме братя. Баща ни е един — Масерал Борабей. — Той изпъчи гърди.
— Бродбент. Името е Бродбент — поправи го Филип.
— Борабей. Аз не говоря добре. Поправяйте ме. Бях толкова дълго Борабей, че ще си остана Борабей.
Сали се засмя. Беше станала и обикаляше около огъня.
— Сякаш си нямахме достатъчно Бродбент, ами се пръкна и още един! Четирима! Светът да му мисли!
Върнън, който последен схвана за какво става дума, пръв се окопити. Той се изправи и пристъпи към Борабей.
— Много се радвам, че си ми брат — каза той и го прегърна силно. В първия момент индианецът изглеждаше малко изненадан, но после се засмя и отговори на прегръдката в индиански стил.
Том се приближи и подаде ръка. Борабей го изгледа неразбиращо.
„Това е брат ми и дори не знае как да се здрависа“, помисли си той. Усмихна се и прегърна Борабей, след което получи серия ритуални прегръдки. Отстъпи назад, гледайки братовото си лице — и видя в него самия себе си. Себе си, баща си, братята си.
Филип го последва. Протегна ръка:
— Борабей, аз не съм много по прегръдките и целувките. Ние, гринговците, се здрависваме. Ще те науча. Подай ръка.
Борабей подаде ръката си. Филип я стисна и разтърси здраво. Ръката на индианеца увисна и когато Филип я отпусна, той я изтегли и я огледа, сякаш да провери дали не е повредена.
— Е, Борабей — каза Филип, — добре дошъл в клуба. Клуб на прецаканите синове на Бродбент. Списъкът на членовете му расте от ден на ден.
— Какво означава това, този клуб на прецаканите?
Филип махна с ръка:
— Няма значение.
Сали се приближи и прегърна Борабей.
— Аз не съм Бродбент — каза тя с усмивка, — и слава богу!
Седнаха всички край огъня и отново настъпи тишина.
— Каква трогателна семейна сбирка — каза Филип, клатейки глава изумено. — Скъпият ни стар татко е пълен с изненади дори след смъртта си.
— Точно това исках да ви кажа — прекъсна го Борабей. — Татко не е мъртъв.
50.
Нощта се бе спуснала, но това нямаше значение в дълбините на гробницата, където не бе прониквала светлина хиляди години. Маркъс Хаузър стъпи върху разбития трегер в дълбокото пространство и вдиша студения прах на столетията. Странно, но той бе свеж и чист, без никакъв намек за гниене и разложение. Хаузър освети наоколо с мощния халогенен лъч и разпилените отблясъци на злато и нефрит затрептяха, примесени с потъмнели кости и прах. Скелетът, някога богато окичен, лежеше върху каменна погребална платформа, с изрязани върху нея йероглифи.
Хаузър се приближи и измъкна един златен пръстен. Беше стоял твърде дълго около потъмнялата кост на пръста. Беше великолепен, украсен с нефрит, изрязан във формата на глава на ягуар. Той го пусна в джоба си и се зае да разглежда останалите неща — златна огърлица, някакви висулки от нефрит, друг пръстен. Прибра в джоба си по-дребните предмети от злато и нефрит и бавно обиколи погребалната зала.
Черепът лежеше на отсрещния край на погребалната платформа. С течение на времето челюстта се бе отпуснала и бе зейнала широко, придавайки на черепа учуден израз, сякаш изобщо не можеше да повярва, че е мъртъв. Плътта почти се бе стопила, но на върха на главата се виждаше част от хлабаво сплетена коса. Хаузър се пресегна и вдигна черепа. Челюстта увисна. Предните зъби бяха изпилени.
„Уви, бедни ми Йорик.“
Той плъзна светлината по стените. Сивкави стенописи, помътнели от клей и хумус. В ъглите лежаха парчета от делви, пълни с прах, в обща купчина. Може би резултат от древно земетресение. Тънки коренчета пронизваха тавана и висяха в объркано кълбо в мъртвия въздух.
Хаузър се обърна към лейтенанта:
— Това ли е единствената гробница тук?
— От тази страна на пирамидата, да. Все още проверяваме другата. Ако са симетрични, сигурно и там ще има нещо подобно.
Хаузър поклати глава. Не би могъл да намери Макс, където и да е в пирамидата. Беше съвсем очевидно. Беше се погребал като Тутанкамон, на недостъпно място. Това беше съвсем в негов стил.
— Лейтенант, съберете хората. Искам да говоря с тях. Трябва да изследваме този град педя по педя от изток до запад.
— Да, сър.
Той осъзна, че продължава да държи черепа. Хвърли му един последен поглед и го запокити. Той се удари в пода глухо и се пръсна, сякаш бе направен от хоросан. Долната челюст се търкулна, като се завъртя няколко пъти, преди да легне кротко в праха.
Безпощадно претърсване на града с динамит, храм след храм. Хаузър тръсна глава. Искаше му се хората му вече да са се върнали от разузнаването на Бродбент. Съществуваше много по-добър начин да направи това, много по-добър начин.