Тайният кодекс
- Автор: Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният кодекс». Краткое содержание книги:
Отначало тримата му синове — повикани с лично писмо от изчезналия — подозират грабеж, но истината се оказва много по-странна: като последно предизвикателство тираничният и ексцентричен Бродбент-баща изисква от синовете си да открият гроба му някъде по света, и то непременно заедно, превръщайки неприязънта си във взаимопомощ — ако искат да си получат наследството.
Пътешествието започва, но братята се опитват да играят един срещу друг, без да подозират, че съвсем не са единствените, решени да се състезават до смърт за съкровището. Най-ценното в него е древен лечителски кодекс на маите — плячка, пред която животът на братята Бродбент не струва пукната пара. Някой вече е платил милиони, някой е готов на всичко… И убийственото преследване набира страшна скорост.
Том се опита да седне.
— Още не бива — възпря го тя и му помогна отново да легне. — Пийни от това.
Той пое канчето, пълно със сладка напитка и го изпи до дъно. Малко след това усети силен глад.
— Мирише ми на нещо много вкусно.
— Сварена гугутка а ла Борабей. Ще ти донеса малко. — Тя го погали по бузата.
Том вдигна очи към нея, припомняйки си отново всичко.
— Ще мине доста време, преди да го преодолеем.
— Да.
— Да караме стъпка по стъпка.
Той кимна. Изяде супата, която Сали му донесе и потъна в дълбок сън. Когато се събуди, от главоболието нямаше и следа и той успя да стане от хамака и да излезе навън. Краката му бяха сякаш от гума. Огледа се. Намираха се на същото сечище със същото паднало дърво, но сега то изглеждаше по съвсем различен начин — от влажен гъсталак се бе превърнало в слънчев, открит лагер. Мократа земя бе застлана с папратови клони като с пружиниращ, зелен килим. Имаше две спретнати колиби, покрити с палмови листа и огнище, около което бяха сложени пънове за сядане. Слънчевите лъчи проникваха през високите корони на дърветата, а в пролуката между тях се виждаше Сиера Азул, пурпурна на фона на синьото небе. Сали седеше близо до огъня и когато го видя се изправи и му помогна да седне до нея.
— Колко е часът?
— Десет сутринта — отвърна му тя.
— Как е Филип?
— Лежи в хамака си. Все още е слаб, но ще се оправи. Върнън спа през цялото време, докато имаше треска. Преди малко хапна супа. Борабей ни каза, че трябва да ядем колкото се може повече.
— Къде е този мистериозен Борабей?
— На лов.
В голяма тенджера на огъня се варяха едри късове месо със странни корени и растения. След малко Том се изправи — искаше да види Филип. Той отвори вратата на колибата и прекрачи вътре.
Филип лежеше в хамака и пушеше. Беше все още шокиращо слаб, но раните му бяха заздравели и очите му не изглеждаха хлътнали.
— Радвам се, че си станал, Том — каза той.
— Как се чувстваш?
— Малко слаб в коленете, но иначе в добро настроение. Краката ми са почти излекувани. След ден-два ще мога да вървя.
— Срещна ли се вече с този тип Борабей?
— О, да. Ексцентричен тип. Целият е изрисуван, дискове, татуировки…
— Изглеждаш като нов човек, Филип.
— И ти, Том.
Настъпи неловка тишина, прекъсната от изстрел.
— Здравейте! Братя!
— А, Борабей се е върнал — каза Филип.
Том излезе от колибата и видя най-изумителния дребен индианец да пресича поляната. Горната част на тялото и лицето му бяха боядисани в червено, имаше черен кръг около очите и яркожълти ивици, които пресичаха по диагонал гръдния му кош. Около горната част на ръцете му беше вързана перушина. Беше напълно гол, с изключение на препаската. През корема му минаваше груб белег. Беше с черна коса, подстригана късо, а очите му имаха необикновен лешников цвят, почти зелен. Лицето му бе удивително красиво, с деликатни черти, кожата — гладка и еластична.
Той пристъпи към огъня, в едната си ръка държеше тръба за издухване на стрели, а в другата мъртво животно от някаква непозната порода.
— Братя, донесох месо — каза Борабей на английски и се усмихна. После пусна животното на земята и го прекрачи. Прегърна Том два пъти, като го целуна от двете страни. После отстъпи и сложи ръка на гърдите си:
— Казвам се Борабей, братя.
— Аз съм Том.
— А аз — Джейн — каза Сали.
Борабей се обърна.
— Джейн? Не си ли Сали?
Тя се усмихна.
— Просто се пошегувах.
— Ти, аз, той, ние сме братя — завърши Борабей, като прегърна още няколко пъти официално Том, целувайки го отново.
— Благодаря ти, че ни спаси живота — каза Том.
— Благодаря. Яде ли супа?
— Да. Беше много вкусна.
— Борабей е добър готвач. Трябва да ядеш повече.
— Къде си научил английски?
— Майка ми ме научи.
— Добре говориш.
— Говоря лошо. Но ще се науча от вас и после говоря по-хубаво.
— По-добре — поправи го Сали.
— Благодаря. Някой ден ще отида в Америка с вас, братя.
Това изненада Том. Тук, на това място, толкова далеч от всяка цивилизация, хората все още искаха да отидат в Америка.
Борабей погледна маймунчето, което бе заело обичайното си място в джоба на Том.
— Тази маймунка все плачеше и плачеше, докато ти беше болен. Как се казва?
— Рошавия Неудачник — отвърна Том.
— Защо не я изядохте, когато умирахте от глад?
— Защото съм привързан към нея. Пък и няма да излезе повече от една хапка.
— А защо я наричате Рошавия Неудачник? Какво значи това?
— Ами-и-и, това е прякор за животно, което има козина и на което не му е провървяло кой знае колко.