Рожби на съзнанието
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: Ender Wiggins #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рожби на съзнанието». Краткое содержание книги:
— Тя ме заплашва — обърна се Куара към останалите. — Чухте ли това? Опитва се да ме подчини със заплахи да ме убие.
— Никога няма да те убия — каза Джейн. — Възможно е обаче да не си спомня за присъствието ти на този кораб, когато го прехвърля в Отвъдното и след това пак в реалността. Мисълта за теб може да ми е толкова непоносима, че подсъзнанието ми да я отхвърли. Не разбирам как става това. Нямам представа какво общо има с чувствата ми. Никога досега не съм опитвала да пренеса някого, когото наистина мразя. Аз със сигурност ще опитам да те върна заедно с останалите, ако ще само защото Миро и Ела ще ми се ядосат много, ако постъпя иначе. Опитът обаче не е задължително да е успешен. Затова, Куара, предлагам да положиш малко усилия да не бъдеш толкова отвратителна.
— Значи така използваш властта си. Като потискаш другите, като се правиш на царица!
— Ти не го можеш, нали?
— Какво не мога? Не мога да се кланям и да ти целувам краката ли?
— Не можеш да млъкнеш и да спасиш живота си.
— Опитвам се да разреша проблема с общуването с един чужд вид, а ти се занимаваш с поведението ми.
— Куара, не ти ли е хрумвало, че веднъж установили контакт с теб, дори чуждоземните ще съжалят, че си научила езика им?
— Аз със сигурност съжалявам, че ти си научила моя. Толкова си самодоволна сега, когато имаш това хубаво малко тяло, с което да се забавляваш. Е, ти не си царица на вселената и аз нямам намерение да ти играя по свирката! Идеята за това пътуване не е моя, но съм тук — тук съм, изцяло — и ако нещо в мен не ти харесва, защо просто не си държиш езика зад зъбите? И като сме тръгнали да се заплашваме, ако продължаваш да ми досаждаш, мисля, че ще ти подредя лицето повече по мой вкус. Това ясно ли е?
Джейн стана и се насочи по коридора към склада на совалката. Миро тръгна след нея, без да обръща внимание на думите на Куара към останалите:
— Можете ли да си представите как ми държи такъв език? За коя се мисли тая бе, та съди кой е твърде несимпатичен, за да живее?
Миро последва Джейн в склада. Тя се хвана за дръжката на стената, наведе се така, че Миро се почуди дали не повръща. Ала не. Тя плачеше. Или по-скоро бе толкова бясна, че издаваше хлипове и проливаше сълзи, неспособна да сдържи емоциите. Миро докосна рамото й в опит да я успокои. Тя се отдръпна.
Той замалко да се откаже, да я остави — ядосан, че не му позволява да я утеши. Спомни си обаче, че никога досега не е била толкова разгневена. Никога не си беше имала работа с тяло, реагиращо по този начин. Отначало, когато тя започна да укорява Куара, той си бе помислил: „Чудесно, нека някой най-после сложи нещата в ред.“ В хода на спора обаче си даде сметка, че не Куара губи самообладание, а Джейн. Тя не знаеше как да се справи с емоциите си. Не можеше да прецени кога трябва да отстъпи. Нямаше представа какво да прави с чувствата си, освен да им даде израз.
— Това беше тежко решение. Да се откажеш от спора и да се оттеглиш тук — каза той.
— Искаше ми се да я убия. — Думите й едва се разбираха от хлиповете. — Никога не съм чувствала подобно нещо. Искаше ми се да скоча и да я разкъсам с голи ръце.
— Значи ставаме с един повече.
— Ти не разбираш! Аз наистина исках да го извърша. Чувствах как мускулите ми се напрягат, бях готова да го сторя. Щях да го направя.
— Както споменах, Куара кара всички ни да се чувстваме така.
— Не. Не така. Вие всички оставате спокойни. Запазвате самообладание.
— И ти ще го усвоиш, когато натрупаш малко повече опит.
Джейн се изправи, облегна се назад, тръсна глава. Косата й се разпиля по раменете.
— Наистина ли го чувстваш?
— Всички го чувстваме — отвърна Миро. — Точно затова е детството, за да се научим да обуздаваме склонността си към насилие. Тя обаче остава в нас. Маймуните й дават воля. Ние само я показваме. Налага се да изразяваме гнева си е поведението си.
— Но вие оставате толкова спокойни! Позволявате й да говори тези ужасни…
— Защото не си струва труда да я спираме. Тя си плаща цената. Затова е ужасно самотна и никой не търси компанията й.
— Това е единствената причина още да е жива.
— Точно така. Това правят цивилизованите хора — избягват всичко, което ги изкарва от кожата. Или ако не могат да го избегнат, опитват да не му обръщат внимание. Така постъпваме най-често с Куара. Просто не й обръщаме внимание. Оставяме думите й да минават покрай ушите ни.
— Аз не мога. Всичко бе толкова просто, преди да започна да чувствам тези неща. Не мога да се държа, все едно я няма.
— Така правим ние. Държим се, все едно я няма.
— По-сложно е, отколкото си мислех. Не знам дали ще се справя.