Рожби на съзнанието
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: Ender Wiggins #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рожби на съзнанието». Краткое содержание книги:
Баща ли? Това никога не му бе хрумвало. Джейн обичаше Ендър, страстно, да, завинаги — но като баща?
— Аз не мога да ти бъде баща — рече Миро. — Не мога да заема мястото му.
Всъщност с тези думи искаше да се увери, че наистина я е разбрал правилно. Ендър — неин баща?
— Не искам да ми бъдеш баща. Аз все още пазя онези чувства от Вал. Искам да кажа, ние с теб бяхме приятели, нали? Това е много важно за мен. Сега обаче имам това тяло от Вал и когато ме докоснеш, аз се чувствам, сякаш молитвите ми са чути. — Тя веднага съжали за думите си. — О, извинявай, Миро. Знам, че ти липсва.
— Така е. Трудно е обаче да ми липсва толкова непоносимо, защото ти приличаш много на нея. И звучиш като нея. И те прегръщам, както ми се е искало да прегръщам нея. И дори това да звучи ужасно, защото би трябвало да те утешавам, а изпитвам само първични чувства — е, нека да бъда ужасен.
— Ужасен. Срам ме е, че те познавам. И тя го целуна. Нежно, плахо.
Той си спомни първата си целувка с Уанда преди години, когато беше млад и нямаше представа колко зле могат да тръгнат нещата. Тогава и двамата бяха плахи и несръчни. Млади. Сега целуваше Джейн, едно от най-старите същества във вселената. Но също и едно от най-младите. И Вал — би трябвало да са останали някакви нейни рефлекси в това тяло, макар че в краткия си живот каква възможност бе имала тя да се влюби?
— Прилича ли поне малко на начина, по който го правят човеците? — попита Джейн.
— Точно така го правят понякога човеците. И това не е никак изненадващо, защото и двамата сме такива.
— Не предавам ли Ендър — в един момент скърбя за него, а в следващия се отдавам на блаженство в прегръдките ти?
— Не го ли предавам аз — да се чувствам толкова щастлив само часове след смъртта му?
— Ама той не е мъртъв. Аз знам къде е; прогоних го там.
— Ако е останал същият, колко жалко! Защото, макар и добър, той не беше щастлив. Имал е радостни мигове, но никога… никога не намери покой. Няма ли да е прекрасно, ако Питър е способен да живее без бремето на ксеноцида? Без да чувства тежестта на цялото човечество върху плещите си?
— Като заговорихме за човечеството, имаме работа за вършене.
— Имаме също така живот за живеене. Никога няма да съжалявам за този разговор, дори да стана възможен единствено благодарение на гадното държание на Куара.
— Да постъпим като цивилизовани хора. Да се оженим. Да си народим деца. Аз искам да съм човек, Миро, искам да опитам от всичко. Искам да изживея човешкия си живот пълноценно. И искам да го направя с теб.
— Това предложение ли е?
— Умрях и се възродих преди броени часове. Моят… по дяволите, мога да го наричам баща, нали? Моят баща също умря. Животът е кратък, чувствам го: дори след три хиляди усилени години пак ми се вижда кратък. Трябва да бързам. А ти, не си ли загубил и ти достатъчно време? Не си ли готов?
— Да, но нямам пръстен.
— Имаме нещо много по-добро.
Тя отново докосна страната си. Беше още мокра. Сетне докосна неговата.
— Сълзите ни се сляха. Мисля, че това е по-голяма близост дори от целувка.
— Може би, но не е толкова приятно.
— Това, което чувствам сега, е любов, нали?
— Не знам. Не е ли копнеж? Или просто едно глупаво щастие, защото сме заедно?
— Да.
— Това е заразно. Внимавай, ако ти прилошее или получиш разстройство след някой и друг час.
Тя го изблъска и в безтегловността на космическия кораб той полетя безпомощно в пространството, докато не се блъсна в стената.
— Какво? — направи се на невинен той. — Какво съм казал?
Тя се отблъсна към вратата.
— Хайде — подкани го. — На работа.
— Да не обявяваме годежа си — каза тихо той.
— Защо? Срам ли те е вече?
— Не, но не искам Куара да е тук, когато го оповестим.
— Това е много подло от твоя страна. Бъди по-великодушен и търпелив, като мен.
— Знам. Опитвам да се уча.
Те се върнаха в главното помещение. Другите подготвяха посланието си за изпращане на честотата, използвана от десколадорите. Всички вдигнаха очи. Ела се усмихна многозначително, Файъркуенчър им махна весело.
Куара тръсна глава:
— Надявам се да сме преодолели онова малко емоционално избухване.
Миро почувства как Джейн настръхва. Тя обаче замълча. И когато седнаха отново по местата си и закопчаха коланите, Джейн му намигна.
— Видях това — каза Куара.
— Не сме се крили — отвърна Миро.
— Кога ще пораснете? — измърмори с презрение тя. След час съобщението бе изпратено. И те моментално бяха залети с отговори, които не разбираха.