Рожби на съзнанието
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: Ender Wiggins #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рожби на съзнанието». Краткое содержание книги:
— Е, точно в момента нямаш голям избор.
— Миро, съжалявам. Винаги съм изпитвала такова съжаление към вас, човеците, защото можете да мислите само за едно нещо и паметта ви е толкова несъвършена, и… сега осъзнавам, че да преживееш един ден, без да убиеш някого, е огромно постижение.
— Става ни навик. Повечето от нас успяват да сведат броя на жертвите си до минимум. Така съжителстваме един с друг.
Тя изхлипа, сетне се засмя. Тих смях, като музика за ушите на Миро. Защото този звук му бе познат и той го харесваше, това бе смехът, който обичаше да чува. Този смях беше на добрата му приятелка. Добрата му приятелка Джейн. С гласа на обичаната му Вал. Сега заедно в едно тяло. Един човек. След толкова много време той можеше да протегне ръка и да докосне Джейн, досега винаги далеч от него!
Той отново я докосна и тя хвана ръката му.
— Съжалявам, че оставих слабостта ми да попречи на общата ни работа.
— Ти си просто едно човешко същество. Тя го погледна, потърси следа от насмешка по лицето му.
— Наистина го мисля — увери я той. — Цената на тези емоции, на тези страсти е в това, че трябва да ги владееш. Да носиш бремето им, когато е твърде тежко, за да го понесеш. Сега ти си едно обикновено човешко същество. Никога не можеш да се освободиш от тези чувства. Просто трябва да се научиш как да реагираш.
— Куара така и не се е научила.
— Куара се е научила много добре. Това е лично мое мнение, но тя обичаше Марсау, обожаваше го и когато след смъртта му всички ние се почувствахме освободени, тя скърбеше. С поведението си сега, с тези постоянни предизвикателства тя иска някой да й причини болка. Да я удари. Както Марсау биеше майка ни, когато се ядосаше. По някакъв извратен начин тя винаги е ревнувала от майка, когато с татко се усамотяваха, и дори след като накрая разбра, че той я бие, единственият начин да привлече вниманието му бе с такива думи. — Миро се засмя тъжно. — Честно да си кажа, това ми напомня за мама. Ти никога не си я чувала, но едно време, омъжена за Марсау и отглеждаща децата на Либо — о, каква уста имаше само. Слушал съм как го дразнеше, как го предизвикваше, как го нараняваше, докато не я удари — и аз си мислех: „Не докосвай майка ми“, но в същото време разбирах безсилния му гняв, защото той никога, ама никога не можеше да каже нещо, с което да й запуши устата. Постигаше го само с юмруци. Куара е наследила този език и се нуждае от същия гняв.
— Е, колко добре за всички нас, че й дадох каквото иска. Миро се засмя:
— Ама тя не го иска от теб. Тя го иска от Марсау, а той е мъртъв.
Джейн изведнъж избухна в сълзи. Сълзи от мъка; обърна се към Миро и се притисна към него.
— Какво има? — попита той.
— О, Миро! Ендър е мъртъв! Никога повече няма да го видя. Аз най-после имам тяло, имам истински очи, а него го няма!
Миро занемя. Разбира се, че Ендър ще й липсва.
„Тя е прекарала хиляди години с него и само няколко с мен. Как съм могъл да си въобразя, че ще ме обикне? Как мога да се сравнявам с Ендър Уигин? Какво съм аз в сравнение с човека, който е командвал войски, който е променял мисленето на милиарди хора с книгите и речите си, със способността си да вижда в сърцата на другите и да изразява най-съкровените им мисли?“
И макар че мразеше Ендър, макар че му завиждаше, защото Джейн винаги щеше да го обича повече от него, той най-сетне си даде сметка: Да, Ендър бе мъртъв. Ендър, който беше променил семейството му, неговият истински приятел, единственият човек, на когото бе искал да прилича; Ендър го нямаше. По лицето на Миро се търкулнаха две сълзи.
— Съжалявам — проплака тя. — Не мога да овладея нито една от емоциите си.
— Е, май не си единствена.
Тя протегна ръка и докосна страната му. Сетне премести мокрите си пръсти върху своята. Сълзите се смесиха.
— Знаеш ли защо се сетих изведнъж за Ендър? — попита тихо. — Защото ти си досущ като него. Куара те дразни както всички останали, но ти виждаш отвъд това и разбираш нуждите й, причината да казва тези неща. Не, не, успокой се, Миро. Не очаквам от теб да бъдеш като Ендър, искам просто да кажа, че едно от нещата, които най-много съм харесвала у него, присъства и у теб — не е зле, нали? Състраданието — може да съм нова в света на човеците, но разбирам, че това е рядко богатство.
— Не знам — отвърна той. — В момента чувствам състрадание единствено към себе си. Наричат го самосъжаление и не е особено привлекателна черта.
— Защо изпитваш самосъжаление?
— Защото ти ще се нуждаеш от Ендър цял живот, а ще намираш само жалки заместители, като мен.
Тя го притисна по-силно. Сега бе неин ред да утешава.
— О, Миро, може да е вярно, но ако е така, то е същото като нуждата на Куара от вниманието на баща й. Човек никога не престава да се нуждае от майка си или баща си, нали? Дори след смъртта им.