Рожби на съзнанието

Пликт седеше сама в стаята си и пишеше. Цял живот се беше готвила за този ден — за речта си за погребението на Андрю Уигин. Тя щеше да говори от негово име — имаше какво да каже, можеше да говори цяла седмица, без да спира, и пак да не е изчерпала и една десета от онова, което знаеше за него. Нямаше обаче на разположение цяла седмица. Щеше да говори само час. По-малко от час. Тя го разбираше; обичаше го; щеше да сподели с онези, които не го познаваха, какъв е бил, какво е обичал, как историята е по-различна заради този човек, блестящ ум, несъвършен, но добронамерен и изпълнен с любов, достатъчно силна, за да причинява страдания, когато е необходимо — как благодарение на него животът на стотици хиляди, милиони хора е по-различен, по-стабилен, по-светъл, по-добър, или поне по-хармоничен и истински заради онова, което е сторил или написал.

А щеше ли да каже и това? Щеше ли да каже колко тежко скърби една жена, сама в стаята си, как плаче, пролива реки от сълзи — не от скръб по Ендър, а от срам, защото най-сетне е разбрала себе си? Защото, макар че го беше обичала и се бе възхищавала от него — не, беше го боготворила, — след смъртта му бе изпитала не мъка, а облекчение и възбуда. Облекчение — „Чакането свърши!“ И възбуда — „Идва моят час!“

Разбира се, точно това чувстваше. Не беше толкова глупава, че да очаква от себе си повече от обичайната човешка сила. И причината да не скърби като Новиня или Валънтайн бе в това, че те бяха лишени от голяма част от живота си.

„От каква част съм лишена аз? Ендър ми отдели няколко мига от вниманието си, но нищо повече. Били сме заедно съвсем малко, когато той бе мой учител на Трондхайм; сетне, след едно поколение, пътищата ни отново се пресякоха за няколко месеца тук; и в двата случая той беше прекалено зает, занимаваше се с по-важни неща и хора от мен. Аз не съм била негова жена. Нито сестра. Бях само негова ученичка и последователка — на човек, на когото му беше писнало от ученици и който не искаше последователи. Затова, разбира се, аз не съм загубила много от живота си, защото той бе само моя мечта, не истински другар.