— Искате ли да дойдете в университета и да гледате как включваме новата си, недостъпна за богове мрежа? — попита Грейс.
Питър и Сиванму, разбира се, искаха. За тяхна изненада обаче Малу се изкикоти и също пожела да иде с тях. Богинята бе живяла в компютрите, нали? И ако намери обратно пътя си към тях, не трябваше ли Малу да е там, за да я поздрави?
Това малко усложняваше нещата — защото за посещението на Малу в университета трябваше да се уведоми ректорът, та да може той да организира подходящо посрещане. Това не бе нужно на Малу, който нито страдаше от излишна суета, нито се впечатляваше особено от церемонии, нямащи някаква съществена цел. Целта бе да се покаже на самоанския народ, че университетът все още уважава старите традиции, чийто най-изтъкнат последовател и защитник беше Малу.
От ястия с плодове и риба на плажа, от лагерни огньове, рогозки от палмови листа и сламени колиби към колата, магистралата и ярко боядисаните постройки на университета — на Сиванму й се струваше, че предприема пътуване през историята на човечеството. Тя бе участвала в такова пътуване, от Път; беше станало част от живота й — да преминава от древност към съвременност и пак обратно. Съжаляваше онези, които познаваха само едното, но не и другото. По-добре е, мислеше си, да имаш възможност да избираш от всички човешки постижения, отколкото да си вързан в едно тясно пространство.
Питър и Сиванму слязоха скришом, преди колата да закара Малу на официалната церемония. Синът на Грейс ги разведе из чисто новия компютърен център.
— Всички тези нови компютри са доставени в изпълнение на нареждането на Междузвездния конгрес. Между компютърните мрежи и ансибалите вече няма да има пряка връзка. Ще се наложи всяко съобщение да бъде забавяно, докато специални програми проверяват за незаконни вмешателства.
— С други думи — отбеляза Питър, — Джейн никога вече няма да може да се върне.
— Това е планът. — Момчето (защото въпреки внушителните си размери беше момче) се усмихна широко. — Всичко е съвършено ново, в пълно съгласие със заповедите.
Сиванму почувства странна слабост. Така щеше да бъде във всичките Сто свята — достъпът на Джейн да е блокиран навсякъде. А без огромните възможности на компютърните мрежи на пялото човечество как щеше тя да си възвърне способността да прехвърля космически кораби отвъд и обратно в реалността? Сиванму с радост бе напуснала Път, но в никакъв случай не беше сигурна, че иска да прекара остатъка от живота си на Пасифика. Особено ако заживее с Питър; той нямаше да остане доволен дълго време от по-мудния, по-мързелив живот на островите. В интерес на истината този живот бе твърде бавен и за нея. Тя харесваше компанията на самоанците, но нетърпението за действие вече растеше у нея. Може би израслите в тази среда успяваха някак да превъзмогнат амбициите си или просто наследствеността им го предопределяше, но постоянният стремеж на Сиванму да засилва и разширява ролята си в живота със сигурност нямаше да се загуби в пиршествата по плажовете, колкото и да й харесваха.
Обиколката, разбира се, още не беше свършила и Сиванму послушно следваше сина на Грейс навсякъде. Почти не обръщаше внимание на нещата, които виждаше, освен когато се налагаше да даде някой вежлив отговор. Питър изглеждаше още по-разсеян и тя се досещаше защо. Той сигурно не изпитваше същото като нея, но без съмнение страдаше от загубата на връзката с Джейн чрез кристала в ухото му. Ако тя не възвърне способността си да контролира потоците от данни през спътниците на орбита около човешките светове, той никога нямаше да чуе гласа й отново.
Влязоха в някакъв по-стар район на университета, западнали постройки в утилитарен архитектурен стил.
— Никой не обича да идва чук — обясни екскурзоводът им, — защото им напомня как съвсем доскоро университетът ни не е бил нищо друго освен училище за инженери и учители. Елате.
