Авантюристката
- Автор: Блейк Дженнифер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Рашкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Авантюристката». Краткое содержание книги:
Той затвори вратата зад себе си и погледът му се стрелна към Сирен. Кожата й блестеше от влага със сини и оранжеви отблясъци от огъня. В неговата светлина се очертаваха съвършените извивки на тялото й, овалът на лицето…
Възхищението в очите му бързо премина в загриженост. Той се приближи с бързи крачки и се отпусна на коляно до нея.
— Ти си наранена, защо не ми каза. Какъв идиот съм бил да не видя.
Тя се дръпна, когато той посегна да докосне белега.
— Това е нищо, наистина.
— Недей да бъдеш толкова смела — каза кратко той, като я хвана за брадичката, обръщайки бузата й към светлината.
Белегът беше с наситено син цвят. Беше точно под скулата й. Въпреки, че кожата не беше разкъсана, щеше да мине известно време, докато моравото избледнее. Той с нежни пръсти опипа костта.
— Боли ли те челюстта?
— Малко.
— Но можеш да я движиш?
— О, да — каза тя. — Нямам проблем да говоря.
Погледът му не беше весел.
— Имаш ли други наранявания?
Тя поклати глава. Той я погледна скептично, после остави погледа му да се придвижи бавно инч по инч по голото й тяло.
— Добре, де, ударих си ръката на вратата — призна тя, изчервявайки се, — но това е всичко.
Той взе китката й и я обърна. От вътрешната страна се виждаше дълга драскотина със синьо пурпурен цвят. Той поседя няколко дълги мига със спуснати ресници, скриващи изражението му. Накрая наведе глава и притисна устни върху белязаната кожа. Гласът му беше тих, не по-силен от шепот, когато заговори:
— Съжалявам.
Разкаянието му, помисли си тя, е за нещо повече от събитията тази вечер.
— Съжаляваш ли? За какво? — попита го тя.
Той вдигна глава и открито срещна погледа й:
— За всичко. Никога не съм възнамерявал… не съм очаквал, че ти ще бъдеш ранена.
Тя погледна настрани и каза със спокоен и беззвучен глас:
— Раните заздравяват. Не е станала голяма беда.
— Не е ли? Бих искал да мисля така. Самият аз не съм толкова сигурен.
Той се изправи с единствено гъвкаво движение и отстъпи назад. Сирен обърна глава да го погледне, но той беше с гръб към нея. Изглежда нямаше отговор за това, което й беше казал, никакво утешение, окуражаване или предложение. Когато той започна да си съблича ризата през главата, тя изплакна лицето си, плисна за последен път вода върху раменете и гърдите си, преди да излезе и да освободи място за него.
Той беше бърз. Докато тя се изсуши, облече си нощницата и изчетка буйната си коса, той беше свършил. Дойде при нея пред огъня. Взе четката от ръката й и я остави. После стисна пръстите си в затоплената от огъня завеса на къдрите й, увивайки ръцете си в копринените кичури, за да я придърпа към себе си.
— Милата, смела Сирен. Заслужаваш повече и дваж проклет глупак ще съм, ако те оставя да си отидеш.
Той взе лицето й в длани, обгради го с косата й и го изучава за минута, преди да бръсне леко с устни наранената й буза. Целуна веждите и клепачите, издатината на брадичката и нежните ъгълчета на устата, преди да сложи устни върху нейните. Движенията му бяха нежни, извънредно внимателни, когато вкуси сладкия й аромат.
Тя знаеше, че трябва да му се съпротивлява, да отрече собственичеството му, но беше прекалено късно да опитва. Той не беше възнамерявал да я нарани, беше казал — това също беше напразно. Все пак по някакъв особен начин, тя можеше да оздравее от същите неща, които й бяха нанесли най-голяма вреда, от възхитителната нежност на целувката му и обгръщащата я прегръдка на ръцете му. Да опита това не беше разумен курс на поведение, но беше привлекателен. Тя беше принудена да го направи не само от докосването му, но и от някаква неясна промяна, която беше настъпила с тях. Той беше различен. Тя можеше да го почувства, дори и да не разбираше причината, дори самият той да не можеше да го осъзнае.
Тя вдигна ръце и ги плъзна по твърдите мускули на гърдите му и около врата, свивайки пръсти в прекрасната мекота на косата му. Устните й бяха отстъпчиви под неговите, меки, отдаващи, нагорещени от желанието, което нарастваше в нея. Тя тихо въздъхна и се приближи до него, така че извивките на тялото й прилегнаха до неговите в първично и съвършено съединение.
След миг той вдигна глава с дълбока въздишка. Очите му бяха сребърни от желание, когато срещна широко отворените й очи, а гласът му вибрираше дълбоко в гърдите, когато заговори:
— Не е честно да си толкова съвършена и всичко добро и красиво да е дотолкова част от теб.
— Не съм — каза тя като с мъка поклати глава. — Не.
През устните му премина усмивка: