Четиридесет и петимата

Първа наруши мълчанието херцогинята, което би могло да бъде зле изтълкувано от Ернотон.

— На кого сме задължени за тази голяма услуга, господине? — попита тя.

— На този, който винаги се стреми да помогне на слабия срещу силния, госпожо.

И Ернотон разказа всичко, което знаеше за раната и за местопребиваването на херцога.

Когато той свърши, херцогинята попита:

— Мога ли да се надявам, господине, че вие ще продължите така добре започнатата служба и ще станете привърженик на този дом?

Макар тези думи да бяха пълни с много ласкателен смисъл, младият мъж видя в тях само израз на любопитство.

В него се бореха различни чувства. Беше много съблазнително да разкрие на херцогинята своето положение при краля, защото, тогава би придобил в нейните очи огромна тежест, което съвсем не бе маловажно за един млад човек, пристигнал от Гаскония.

Херцогинята чакаше отговора.

— Госпожо — каза накрая Ернотон, — вече имах честта да кажа на господин дьо Майен, че служа на добър господар и нямам нужда да търся по-добър.

— Брат ми пише, господине, че вие очевидно не сте го познали. Как така се възползвахте от неговото име, за да проникнете при мен?

— Госпожо, изглеждаше, че господин дьо Майен иска да запази своето инкогнито. Сметнах, че не трябва да го позная и наистина селяните, при които го оставих, изобщо не би трябвало да знаят на какъв благороден човек предоставят приют. Тук положението е друго — името на господин дьо Майен можеше да ми отвори пътя към вас и аз го назовах.

Херцогинята се усмихна и погледна Ернотон.

— Никой не би могъл по-добре да отговори на моя коварен въпрос — каза тя. — Трябва да призная, вие сте остроумен човек.

— Не виждам нищо остроумно в това, което имах честта да ви кажа, госпожо — отговори Ернотон.

— В края на краищата, господине — нетърпеливо каза херцогинята, — виждам добре, че вие не желаете да кажете нищо за себе си. Но не мислите ли, че при желание не би било трудно да разберем вашето име или по-точно кой сте вие?…

— Несъмнено, госпожо, но ще разберете това от другиго, а не от мен.

— Той винаги е прав — каза херцогинята, като гледаше Ернотон с поглед, който би доставил на младия човек огромно удоволствие, ако бе разбрал скрития му смисъл.

Ернотон се поклони и помоли херцогинята за разрешение да се оттегли.

— Това ли е всичко, което искахте да ми кажете, господине? — попита херцогинята.

— Аз изпълних дълга си — отговори Ернотон, — остава ми само да изразя най-дълбокото си почитание на ваша светлост.

Когато вратата се затвори след него, херцогинята тропна с крак и каза:

— Менвил, заповядайте да проследят този млад човек!

— Невъзможно е, госпожо — отговори той, — всичките ни хора са на крак. Аз самият чакам развитието на събитията. Днес не е такъв ден, че да правим нещо повече от това, което сме решили по-рано.

— Прав сте, Менвил, трябва да съм се побъркала, но после…

— О, после — това е друга работа, госпожо.

— Да, както и на брат ми, той ми се струва подозрителен и на мен.