Четиридесет и петимата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Маргьорит дьо Валоа #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Четиридесет и петимата». Краткое содержание книги:
В последната част на трилогията — „Четиридесет и петимата“, отново се срещаме с Диана дьо Монсоро, трагично влюбена в рицаря Бюси, предателски убит. Тя си поставя за цел да отмъсти на убийците му. Впечатляваща е картината на обречеността на фамилията Валоа. Публичната екзекуция на политическия престъпник Салсед не може да спаси Анри III, не могат да го спасят и четиридесет и петимата верни телохранители.
Дамата леко пребледня, но веднага се усмихна:
— Липсва ви проницателност, господине! Достатъчно е да имате малко здрав разум и всичко, което ви се струва съмнително, веднага ще се изясни. Нима не е естествено госпожа дьо Монпансьо да се интересува от съдбата на господин дьо Салсед, от неговите признания, истински или лъжливи — та те биха могли да компрометират целия лотарингски двор? А ако това е естествено, господине, то защо херцогинята да не изпрати верен, близък приятел с поръчение да присъства на екзекуцията и с очите си да види, както казват в двореца на Правосъдието, и най-малките подробности от екзекуцията? Този приятел, господине, съм аз — довереното лице на нейна светлост. Сега си помислете, бих ли могла да се появя на Гревския площад с женски дрехи и да остана равнодушна към страданията на този мъченик, към неговите опити да направи признание?
— Вие сте абсолютно права, госпожо — поклони се Ернотон. — Кълна се, възхищавам се от вашия ум не по-малко, отколкото от вашата красота.
— Благодаря ви, господине. Значи сега, когато се запознахме и се обяснихме, вие ще ми дадете писмото?
— Невъзможно е, госпожо, защото се заклех, пред херцог дьо Майен, че ще го предам само в ръцете на госпожа дьо Монпансьо.
— Кажете по-добре — ядосано възкликна дамата, — че писмо няма, че това е предлог, измислен от вас, за да проникнете тук. Прекрасно, господине, можете да бъдете доволен — вие не само се промъкнахте тук, но и ме видяхте и даже ми се признахте в любов.
— И в това, както и във всичко останало, госпожо, казах чистата истина.
— Добре! Нека бъде така! Видяхте ме, доставих ви това удоволствие и ви се отплатих за услугата, която ми бяхте, направили. Сега сме квит, сбогом, господине!
— Ще ви се подчиня, госпожо — каза Ернотон, — отивам си, щом като ме гоните.
Този път дамата сериозно се разсърди.
— Така значи! — извика тя. — Вие смятате, че е достатъчно да влезете тук под някакъв предлог, при една знатна дама, а после да кажете: „Хитростта ми се удаде и аз си отивам?“ Господине, благородните хора не постъпват така.
— Няма да отговарям на вашите жестоки думи, госпожо, и ще се постарая да забравя всичко, което пламенно и нежно ви казах, щом сте толкова зле разположена към мен. Но няма да си отида под тежестта на вашите сурови обвинения. Аз действително нося писмо от господин дьо Майен, писмо, адресирано до госпожа дьо Монпансьо, и ето това писмо.
Ернотон протегна към дамата писмото, но без да го изпуска от ръце.
Непознатата хвърли поглед към писмото и възкликна:
— Това е неговият почерк! И кръв!
Без да отговори нещо, Ернотон прибра писмото, още веднъж вежливо се поклони и смъртнобледен тръгна към вратата.
Този път дамата изтича към него и го хвана за плаща.
— За Бога, господине, извинете! — възкликна тя. — Нима с херцога се е случило нещастие?
— Дали ви прощавам, или не — каза Ернотон, — това е без значение. Та вие молите за извинение само за да получите писмото. Но това писмо ще го чете само госпожа дьо Монпансьо.
— А, нещастен безумец! — извика дамата с гняв, изпълнен с величие. — Нима ти смяташ, че пред теб стои прислужница? Аз съм херцогиня дьо Монпансьо! Дай ми писмото!
— Вие сте херцогинята! — ужасено отстъпи назад Ернотон.
— Разбира се! Нима не виждаш, че искам колкото може по-скоро да разбера какво ми пише брат ми?
Но вместо да се подчини, както херцогинята очакваше, младият човек скръсти ръце на гърди.
— Мога ли да вярвам на вашите думи — каза той, — след като вече два пъти ме излъгахте?
Очите на херцогинята мятаха огън и жупел, но Ернотон храбро издържа техния пламък.
— Вие се съмнявате? Нужни са ви доказателства? — властно възкликна жената, като разкъсваше с нокти своите дантелени маншети.
— Да, госпожо — студено отговори Ернотон.
Непознатата хвана звънеца.
Пронизителен звън се разнесе по всички стаи и преди да беше затихнал, се появи слугата.
— Какво обичате, госпожо? — попита лакеят.
Непознатата гневно тропна е крак.
— Веднага да дойде Менвил!
Лакеят изтича от стаята. След минута бързо влезе Менвил.
— На вашите услуги, госпожо — каза той.
— Откога ме наричате „госпожо“, господин дьо Менвил? — ядосано попита херцогинята.
— На услугите на ваша светлост — повтори Менвил, смаян от учудване.
— Прекрасно! — каза Ернотон. — Пред мен стои благородник и ако той ме е излъгал, кълна се в небето, най-малкото ще зная кой ще ми плати за това.
— Повярвахте ли най-после? — попита херцогинята.