Четиридесет и петимата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Маргьорит дьо Валоа #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Четиридесет и петимата». Краткое содержание книги:
В последната част на трилогията — „Четиридесет и петимата“, отново се срещаме с Диана дьо Монсоро, трагично влюбена в рицаря Бюси, предателски убит. Тя си поставя за цел да отмъсти на убийците му. Впечатляваща е картината на обречеността на фамилията Валоа. Публичната екзекуция на политическия престъпник Салсед не може да спаси Анри III, не могат да го спасят и четиридесет и петимата верни телохранители.
Но Лоаняк не бе взел под внимание манастира „Свети Яков“, не беше помислил за мускетите и пушките на преподобните отци.
Затова пък д’Епернон знаеше за тях от съобщението на Пулен. И когато Лоаняк съобщи на началника си: „Господине, пътят е свободен!“, д’Епернон му отговори:
— Добре. Кралят нареди Четиридесет и петимата да се построят в три отряда — единият отпред, двата други — отстрани на каретата. Конниците трябва да са колкото се може по-близо един до друг, за да предпазя каретата от евентуални изстрели.
— Слушам — каза Лоаняк с присъщата му войнишка невъзмутимост.
— А при манастира, господине, заповядайте съвсем плътно да сгъстят редиците.
Техният разговор бе прекъснат от шум по стълбите.
Беше кралят, който, готов за заминаване, слизаше надолу. След него вървяха няколко благородници. Сред тях Сен-Мален позна Ернотон.
— Господа — попита кралят, — моите храбри Четиридесет и петима налице ли са?
— Тъй вярно, господарю — отговори д’Епернон и посочи групата конници при вратите.
— Заповедите дадени ли са?
— Да, господарю.
— Тогава да тръгваме — каза кралят.
Лоаняк нареди да дадат сигнал „На конете!“ Направената тихо проверка показа, че всички Четиридесет и петима са налице.
На рейтарите беше поръчано да пазят хората на Менвил и херцогинята. Кралят седна в каретата и сложи до себе си извадената шпага.
Господин д’Епернон произнесе своето „Хиляди дяволи!“ и с юнашки вид провери дали шпагата му се изважда лесно от ножницата.
На кулата часовникът би девет. Каретата и конвоят й тръгнаха.
Един час след заминаването на Ернотон господин дьо Менвил все още седеше до прозореца. Сега обаче той не беше вече толкова спокоен и главното, мислеше за Божията помощ, защото виждаше, че от хората помощ няма да дочака.
Нито един лигист не се бе появил. Само от време на време откъм пътя се чуваше тропот на коне, които препускаха в галоп към Венсен.
Щом го чуеха, херцогинята и господин дьо Менвил изпитателно се взираха в нощния мрак, но тропотът затихваше и отново настъпваше тишина.
Всичко това развълнува силно Менвил и той заповяда на един от хората на херцогинята да се качи на коня си, да отиде на пътя и да разпита първия кавалерийски взвод, който срещне.
Пратеникът не се върна.
Като видя това, нетърпеливата херцогиня изпрати друг, но и той не се върна.
— Менвил, какво мислите, че се е случило? — попита херцогинята.
— Сам ще отида и ще разбера всичко.
И Менвил тръгна към вратата.
— Забранявам ви да отивате — опита се да го спре херцогинята. — А кой ще остане с мен? Не, не, Менвил, останете! Когато става дума за такава важна тайна, възникват всякакви опасения. Но, честно казано, планът бе така добре обмислен и се пазеше в толкова дълбока тайна, че би трябвало да успее.
— Девет часът! — каза Менвил по-скоро в отговор на своите мисли, отколкото на думите на херцогинята. — Е, ето и монасите излизат от манастира и се строяват покрай стените. Може би са получили някакви известия?
— По-тихо, слушайте! — извика внезапно херцогинята.
Отдалеч се чу приглушен от разстоянието грохот, приличен на гръмотевица.
— Конница! — възкликна херцогинята. — Карат го, карат го, карат го тука!
И вярна на своя буен характер, тя премина от свирепа тревога към неистова радост, запляска с ръце и завика:
— О! Той е в ръцете ми!
Менвил се заслуша.
— Да — каза той, — идва карета и препускат конници. — А на висок глас изкомандува:
— На пътя, свети отци, на пътя!
Високите решетести врати на абатството тутакси се отвориха и от тях излязоха в боен ред сто въоръжени монаси начело с Бороме.
Те се строиха напряко на пътя.
В този миг се чу високият глас на Горанфло:
— Почакайте, почакайте де! Аз трябва да възглавя братята, за да посрещнем достойно негово величество.
— На балкона, ваше преосвещенство, на балкона! — извика Бороме. — Вие знаете, че трябва да се извисите над всички. В писанието е казано: „И ще се извисиш като кедър над исоп.“
— Вярно — каза Горанфло, — вярно, забравих, че сам избрах това място. Добре, че ми напомнихте за това, брат Бороме, много добре.
Бороме даде тихо някаква заповед и четирима братя заведоха достойния Горанфло на балкона, като че ли му оказваха почит като на настоятел.
Скоро пътят бе осветен от факлите и херцогинята и Менвил видяха отблясъците от ризниците и шпагите.
Херцогинята не можеше повече да се владее и извика:
— Слезте долу, Менвил, и ми го доведете вързан, под стража.
— Да, да, госпожо… — отговори той, но мислеше за друго. — Безпокои ме едно обстоятелство.