Четиридесет и петимата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Маргьорит дьо Валоа #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Четиридесет и петимата». Краткое содержание книги:
В последната част на трилогията — „Четиридесет и петимата“, отново се срещаме с Диана дьо Монсоро, трагично влюбена в рицаря Бюси, предателски убит. Тя си поставя за цел да отмъсти на убийците му. Впечатляваща е картината на обречеността на фамилията Валоа. Публичната екзекуция на политическия престъпник Салсед не може да спаси Анри III, не могат да го спасят и четиридесет и петимата верни телохранители.
— Във всеки случай — възрази Менвил — той е честен човек, а честните хора днес са рядкост. Имахме късмет — неизвестен за нас човек пада като от небето, за да ни свърши такава работа!
— Но поне после го проследете, Менвил.
— Надявам се, госпожо — отговори Менвил, — че скоро няма да се налага да следим когото и да било.
— Прав сте, Менвил, загубила съм си ума.
— На пълководец като вас, госпожо, е разрешено да бъде угрижен в навечерието на решаваща битка.
— Да, настъпи нощта, Менвил, а Валоа ще се върне от Венсен през нощта.
— Рано е, госпожо, още няма осем часа, а и нашите войници не са пристигнали.
— Те сигурни хора ли са?
— Проверени, госпожо.
— Как ще пристигнат?
— Поотделно, като случайни пътници.
— Колко души чакате?
— Петдесет. Това е повече от достатъчно. Нали освен тях имаме и двеста монаси, които струват може би повече и от войниците.
— Щом нашите хора пристигнат, подредете монасите на пътя!
— Те са предупредени вече, госпожо. Ще преградят пътя, вратата на манастира ще бъде отворена и нашите хора ще вкарат вътре каретата.
— Менвил, моят беден брат моли за лекар. Най-доброто лекарство за Майен ще бъде кичур коса от главата на Валоа и човекът, който му занесе този подарък, ще бъде добре посрещнат.
— След два часа, госпожо, ще изпратим човек при нашия скъп херцог. Той замина от Париж като беглец, но ще се върне триумфално.
— Още една дума, Менвил — каза херцогинята. — Нашите приятели предупредени ли са?
— Кои приятели?
— Членовете на Лигата.
— Пази Боже, госпожо! Да предупредим буржоата — значи да бием тревога от камбанарията на катедралата „Парижката света Богородица“. Когато пленникът бъде затворен на сигурно място в манастира, без риск за нас ще разгласим навсякъде: „Валоа е в наши ръце!“
— Добре, вие сте сръчен и предпазлив човек, Менвил. Известно ли ви е, че нито една жена не е предприемала и не е изкарвала докрай работа, подобна на тази, за която мечтая аз?
— О, аз добре зная това, госпожо, и затова треперя, когато ви давам съвети.
— Първо, заповядайте да убият двамата глупаци, които яздят от двете страни на каретата, това ще ни даде възможност да представим това събитие така, както ни е изгодно.
— Да убием тези нещастници? — каза Менвил. — Наистина ли смятате, че е необходимо, госпожо?
— Например Лоаняк?… Голяма загуба, няма що!
— Той е доблестен воин.
— Негодник, направил кариера, точно като другия дангалак, който язди отляво — тъмнокосия, с бляскащите очи.
— Е, за този не ми е жал, не го познавам, но съм съгласен с вас, госпожо, че има твърде неприятен вид.
— Значи ми го давате на мен? — засмя се херцогинята.
— С удоволствие, госпожо.
— Известно ни е, Менвил, че сте добродетелен човек. В тази работа няма да имате пръст — двамата телохранители на краля ще паднат, като го защитават. Но ви обръщам внимание върху младежа.
— Кой младеж?
— Който току-що беше тук. Проверете дали действително си е заминал, дали не е шпионин, изпратен от нашите врагове?
Менвил се приближи до балкона, отвори прозорците и надникна навън, като се мъчеше да различи нещо в тъмнината.
— Каква тъмнина!
— Колкото по-тъмна е нощта, толкова по-добре за нас. Кураж, генерале!
— Да, но няма да видим нищо.
— Бог, чието дело защитаваме, вижда вместо нас, Менвил.
По всяка вероятност Менвил не беше толкова сигурен като госпожа дьо Монпансьо в това, че Бог помага на хората в подобни дела. Той отново започна да се вглежда в мрака.
— Виждате ли някого? — попита херцогинята, загасила от предпазливост светлината.
— Не, чувам само конски тропот.
— Това са те, Менвил. Всичко върви добре.
И херцогинята хвърли поглед на знаменитите златни ножички, които висяха на колана й и на които предстоеше да изиграят в историята такава голяма роля.
Глава 11
Ернотон излезе от двореца опечален, но съвестта му беше спокойна. Провървя му — призна се в любов на принцеса с кралска кръв, после последва важна беседа, благодарение на която тя веднага забрави за това признание, но не дотолкова, че да не му бъде полезно за в бъдеще.
Ернотон имаше късмет и в това, че не предаде краля, нито господин дьо Майен, а и себе си не погуби. Сега оставаше да се върне по-бързо във Венсен и да съобщи за всичко на краля. А след това да легне и да по-размисли.
Да размишляват е върховно щастие за хората на действието, единствената почивка, която те си позволяват.
Затова едва озовал се зад вратите на Бел-Еба, Ернотон пусна коня си в галоп. Не бе успял обаче да измине и стотина крачки и беше спрян.