Четиридесет и петимата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Маргьорит дьо Валоа #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Четиридесет и петимата». Краткое содержание книги:
В последната част на трилогията — „Четиридесет и петимата“, отново се срещаме с Диана дьо Монсоро, трагично влюбена в рицаря Бюси, предателски убит. Тя си поставя за цел да отмъсти на убийците му. Впечатляваща е картината на обречеността на фамилията Валоа. Публичната екзекуция на политическия престъпник Салсед не може да спаси Анри III, не могат да го спасят и четиридесет и петимата верни телохранители.
Художникът гравьор беше обзет от остроумната мисъл да прикрие капризите на своята фантазия с църковния авторитет. Ето защо надписът под всяка една от рисунките беше посветен на един от седемте смъртни гряха.
„Магдалена се предава на греха на гнева.“
„Магдалена се предава на греха чревоугодие.“
„Магдалена се предава на греха гордост.“
И така нататък до седмия, последния смъртен грях.
Гравюрата, която кралят изрязваше, когато минаваха през Сент-Антоанските врати, изобразяваше грешницата, изпаднала в гняв.
Мария Магдалена се беше изтегнала върху възглавниците, покрита като с плащ с разкошните си златни коси, с които по-късно ще изтрие краката на Христа. Прекрасната грешница току-що е заповядала да хвърлят роба, счупил скъпоценна ваза, в рибарника с мурените, които подават от водата змиеподобните си глави. По заповед на Мария Магдалена бичуваха прислужницата й, защото, когато сресвала господарката си, неволно изскубнала от главата й няколко златни косъмчета.
На заден план на картината бе изобразено как бият кучетата, защото допуснали в къщата да влязат просяци.
Като стигнаха Фобенския кръст, кралят вече беше пристъпил към друга рисунка с надпис „Магдалена се предава на греха чревоугодие.“
Прекрасната грешница лежеше на пурпурнозлатно ложе — най-изисканите блюда, известни на римските гастрономи, от катерички в мед до червеношийки във фалернско вино, украсяваха масата. На земята кучетата се биеха за един фазан, а въздухът гъмжеше от птици, отнасящи от пиршеството фурми, ягоди и вишни. От време на време птиците изпускаха плодовете, а отдолу мишките с вдигнати носове очакваха тази манна небесна.
Погълнат от това сериозно дело, кралят едва повдигна глава, когато минаваха покрай абатството „Свети Яков“, където камбаните звънко биеха за вечерня.
Вратите и прозорците на манастира бяха затворени и ако не беше камбанният звън, можеше да се помисли, че той е необитаем. Но след стотина крачки внимателният наблюдател би забелязал, че кралят хвърли много по-сериозен поглед към красивата къща от лявата страна на пътя, разположена в очарователна градина, оградена с желязна решетка с позлатени шипове. Това имение се наричаше Бел-Еба.
За разлика от манастира „Свети Яков“ в Бел-Еба прозорците бяха отворени, освен един, скрит зад жалузи.
Когато кралят се изравни с къщата, жалузите трепнаха незабелязано.
Кралят размени с д’Епернон многозначителен поглед и пристъпи към следващия смъртен грях.
Гравюрата толкова бе погълнала вниманието на краля, че той не забеляза суетността, разцъфнала от лявата страна на каретата, където Сен-Мален се кипреше на коня си и се надуваше от гордост.
Помислете само, той, най-младият син на гасконско семейство, язди толкова близо до най-християнския крал, че може да чуе как негово величество казва на кучето си: „Куш, господин Лов, вие ми омръзнахте!“ или се обръща към генерал-полковника от инфантерията д’Епернон с думите: „Тия коне, херцоже, май ще ми счупят врата!“
Бавната езда съвсем не отговаряше на опасенията на краля, но удължаваше радостта на Сен-Мален. Наистина английските коне с тежка сбруя, украсена със сребро и галони, сравнително бавно се придвижваха към Венсен.
Но когато Сен-Мален прекалено се възгордя, нещо подобно на предупреждение свише намали възторга му — той чу, че кралят, произнесе името на Ернотон.
Два или три пъти в продължение на две-три минути кралят изрече това име. Но сякаш напук, думите, които се отнасяха до Ернотон, постоянно биваха заглушавани от някакъв шум.
Ту кралят издаваше възглас на огорчение, понеже рязкото движение на резеца разваляше гравюрата му, ту с голяма нежност убеждаваше господин Лов да мълчи, а той джавкаше с необоснованата, но ясно изразена претенция да лае не по-зле от някой як дог.
Най-после пристигнаха във Венсен. На краля му оставаха да изреже още три гряха. И под предлог, че трябва да се посвети на тази важна работа, той се затвори в стаята си.
Духаше студен северен вятър. Сен-Мален тъкмо беше започнал да се настанява около голямата камина, за да се стопли и да поспи, и Лоаняк сложи ръка на рамото му.
— Днес сте дежурен — каза той отсечено, като човек, свикнал да заповядва. — Ще поспите друг път, ставайте, господин дьо Сен-Мален!
— Готов съм да бодърствам и петнадесет денонощия подред, господине — отговори той.
— О, не сме чак толкова взискателни. Успокойте се!
— С какво мога да бъда полезен, господине?
— Незабавно ще се върнете в Париж.
— Слушам. Конят ми е оседлан в конюшнята.
— Добре. Ще отидете право в казармата на Четиридесет и петимата.