Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
— Как можете да подкрепяте писатели като Орлин Василев и Стоян Даскалов, когато всеки в тази страна знае, че те са нечестни хора и политически търгаши!
На това Живков бил отговорил:
— Другарю Радевски, ние много добре знаем, че Орлин Василев и Стоян Даскалов са нечестни хора и политически търгаши, но в настоящия момент те подкрепят нашата линия и това е, което има най-голямо значение за нас!
Познавайки донякъде и двамата разговарящи аз мисля, че този разговор е правдоподобен. И ако го цитирам сега, то е, за да покажа, че по много причини режимът разчиташе и имаше най-насъщна нужда от всички орлинвасилевци и стояндаскаловци. Макар че малко по-късно, по време на посещение в Москва, същият Орлин Василев щеше да се опита за лични облаги да злепостави първия секретар пред най-отговорни съветски ръководители, за което щеше и здраво да си изпати.
Това са накратко атмосферата и разположението на силите, всред които един млад автор от моето поколение трябваше да избира своята позиция. В каква посока можеше да отиде всеки, който, от една страна, искаше да бъде признат от партията за писател. (А партията се представляваше от хора като Владо Голев и Орлин Василев.) И от друга страна — не искаше истинската българска интелегенция да го причисли към (нека си послужа с един уличен софийски израз) „литературните чорбари“.
Мнозина от нас, плахо и внимателно пристъпващи литературния праг, се опитаха да следват един обречен на провал принцип: „и вълкът сит, и агнето цяло“, просто забравяйки, че няма нито един голям писател в цялата световна литература, който да е стоял на този принцип. Голямото изкуство винаги е идвало от обратното — „или вълкът, или агнето“.
По време на студентските ми години и по-късно баща ми, твърде здравомислещ човек, с нравственост, присъща на старото поколение, настояваше неведнъж, че аз трябва да се откажа от литературните си увлечения и се посветя изцяло на инженерството. Неговият категоричен съвет произтичаше от две заключения:
Първо, че литературата в България беше станала политика, което за него беше синоним на мръсна работа.
И второ, че инженерството гарантираше по-голяма сигурност и спокойствие от писателството.
„Виждаш ли — казваше той, — властта може да назначи за писател когото си иска, дори някой неграмотен. Но не може да назначи всекиго за инженер. Иначе мостовете ще почнат да падат.“
В тая бащина логика се съдържаше предубеждение, за което много пъти по-късно щях да признавам колко пророческо е било. Защото в ония най-първи години не можех дори да си представя какъв писателски живот ме чакаше. В моето въображение писателският свят се представляваше от благородната фигура на Иван Вазов, който се разхождаше самотен из София, от достойното, пропито със сарказъм и независимост лице на Пенчо Славейков, от поразяващия вглъбен образ на Яворов, от романтичната чистота на Димчо Дебелянов. Това бяха за мен писателите — далечен и недостъпен, но толкова примамлив литературен Олимп. Дори наум не беше ми минавало да се питам каква е била тяхната гражданска позиция и дали тя е била отразявана в творчеството им. Те бяха български писатели, като творци много различни един от друг. И като ги противопоставях на съвета на баща ми, аз си казвах, че щом като те са могли да създават литература, която няма нищо общо с политиката на деня, то това е убедителен пример за следване. В края на краищата защо писателят трябва да взима отношение към партии и идеологии, когато би могъл да посвети вниманието си на други толкова силни страни от живота, като чисто човешките взаимоотношения или пък отношенията природа-човек? Ако един поет създава любовна лирика, какво значение има цветът на любовта? Дали тя ще бъде обагрена в партийното виненочервено, или пък ще има синия цвят на небето? Ако имате драмата на една изневяра, пронизана от остра болка и ревност, къде е мястото на партийната позиция и идеология? Не са ли те сринати от бушуващите чисто човешки страсти? Следователно защо писателят ще бъде задължен да има гражданска позиция? Партийна позиция? Не предполага ли това изкуствено деформиране на творческия процес? Не можеше ли въобще да се избегне партийно-политическото ангажиране?