Задочни репортажи за България

Следователно заставането на партийни позиции в едно художествено произведение е сигурна гаранция за художествен провал. От моя собствен опит и от опита на всичките ми колеги мога да кажа, че най-трудното в творческия процес е именно това съчетаване на художествения елемент с партийния, това съобразяване на художествения замисъл с партийните идеологически изисквания, което за мен може да се сравни само с опит за присаждане на жива тъкан върху мъртво тяло. Познавам десетки, може би и стотици произведения, където чудесен художествен замисъл е бил провален от вмъкването на мъртвата партийна тъкан.

Затова въпросът за избор на позиция, която човек да влага в своето художествено творчество и която да бъде приемлива за партията, е изключително труден. С гражданската позиция нещата са далече по-лесни. Дали вярвате, или не вярвате на партията, това си е ваша лична работа, но никой не ще ви закача, щом като при всяко събрание или гласуване произнасяте партийното „Отче наш“. Разбира се, от време на време настъпва по някой момент, когато партийното издевателство ни превръща в нещо като маймуна, особено когато трябва да гласувате за най-противна кауза. Въпреки всичко, както казах миналия път, в България се оформи цяло течение от културни дейци, които твърдо се опитаха да отстояват единствено своите граждански и творчески позиции.

Но нека за миг оставим външната страна на нещата и се спрем на избора на позиция вътре, в самото литературно творчество. Какви теми и сюжети ще подбере един млад автор с чувствителност спрямо съвременността? От какви позиции ще направи този подбор? Как ще степенува своите предпочитания? Как ще изведе своята идея? Отговорите на тези въпроси идват от самата действителност в България. И мисля, че те показват най-естествената връзка между живот и литература. Пристъпвайки към сериозна литературна работа по един донякъде инженерски начин, аз си зададох конкретни въпроси, на които потърсих съответните конкретни отговори: Коя тема е най-силна в царството на неправдата? Отговорът е — темата на правдата. Коя тема е най-силна в републиката на робството? Отговорът е — темата на свободата. Коя тема е най-важна в обществото на лъжата и лицемерието? Отговорът е — на истината. Коя тема е най-значителна в страна, където новата власт е дошла в името на по-добър и по-щастлив живот, а вместо това е предложила по-мизерен и по-отвратителен обществен строй? Отговорът е — темата на погребаните идеали. Ето как верността към живота в България фактически предопределя верността към изкуството и верността към себе си. Някои от младите автори от моето поколение откриха, че действителността ги е въоръжила с много силно оръжие, а именно да я съдят и разглеждат от позицията на комунистическия идеал, т.е. от позицията на онова, което е било обещано на народа. Нещо повече, в по-късната ни работа, изследвайки подробно живота и смъртта на множество комунистически герои, в чиято преданост към делото на комунизма не можеше да има съмнение, аз отново стигнах до извода, че нашата съвременност не само може, но и трябва да бъде съдена от техни позиции. В края на краищата, ако някой се е самопожертвувал, за да даде на народа си по-добър живот, то неговото верую е най-естественият критерий за преценяване верността на новата власт към идеала. В България днес това е много силна нравствено-политическа позиция. Ние ще видим по-късно как партията ще се уплаши от тази именно позиция и за доста дълго време комунистическата тема ще бъде най-нежеланата в нашите издателства.