Задочни репортажи за България

Но не трябва да се отминава истината, че мнозина от младите влизаха в литературното поприще с една-единствена болезнено честолюбива цел — да направят на всяка цена успешна кариера. Последната не означаваше непременно книги, пиеси или филми, а твърде често главно редакторство, секретарство на съюз, постове в разни комитети и министерства или културно аташе в чужбина. Особено силна беше тази тенденция между онези, които чувствуваха, че сериозната литература е далече от тях, и приемаха партийната литература като най-доброто средство за кариера. Познавам не един и двама подобни другари, които по една случайност се бяха сетили, че чрез производство на членоразделни фрази от определен вид могат да постигнат по-лесни успехи, отколкото ако се състезават в друго поле. Така че не трябва да се забравя, че сферата на българската култура се намира под непрестанните атаки на подобни амбициозни същества, за които литературата е просто средство. Един от най-типичните случаи на огромен успех и огромни пари чрез може би най-посредствена търговска литература според мен е този на Стефан Дичев, който, след като реши, че адвокатството е загубена работа, се посвети на литературното производство, написа огромни исторически томове и спечели повече, отколкото би му дало адвокатството за следващите пет хиляди години. Той е най-добрият пример на псевдолитература, но същевременно и най-приемливият, защото поне не засягаше никого. Много по-опасни бяха другите, които, след като партията ги направеше свои сановници, се опитваха да налагат своите несъществуващи или окаяни естетически норми към произведения на талантливи автори. Тези граждани започваха по утъпкания път на техните батковци от Червенково време — заучаване на текущите партийни лозунги и безочливото им скандиране до прималяване. Неизбежно, като че следвайки силен природен закон, всички амбициозни бездарници, некадърници и всевъзможни други лакоми пробивачи ставаха най-напред членове на партията. По едно време ми се струваше, че партийното членство беше сигурен атестат за професионална не-кадърност. Това бяха хората, които превръщаха в стихотворения всяка реч на първия секретар, без значение какво беше съдържанието и, които драматизираха уводни статии на „Работническо дело“, които пишеха критики, литературни анализи, годишни доклади, помпозни очерци и уводни материали единствено за да доказват колко са верни на режима и да предявяват искане тази вярност да им се плати. От своя страна режимът едва ли би могъл да намери по-ревностни поддръжници, особено когато бъдещето, както изтъкнах, изглеждаше напълно сигурно. Аз лично се съмнявам дълбоко дали при една действителна опасност от цялата тази сбирщина културтрегери някой честно и искрено би се пожертвувал за партията. Те са тези, които при първия обратен полъх на вятъра панически ще напуснат обречения кораб. Но засега корабът върви и партийното ръководство и тези „творци“ са в търговско-лиричните приятелски отношения на опитна зряла проститутка и млад амбициозен жиголо. С риск да се повторя нека още веднъж кажа, че партията трябва да избере именно тези хора, защото моженето е независимост, талантът сам по себе си е независимост и много трудно талантливи хора се вкарват под строй. Докато неможенето или бездарието правят хората зависими. Ако Владо Голев изчезне от главното редакторство на „Септември“, едва ли някой ще си спомни, че е имало такъв поет. В същото време никой вече не може да уволни Йордан Радичков от българската литература, нито Константин Павлов от българската поезия. Затова Владо Голев ще се върти като пумпал и ще пише само това, което му кажат, а Йордан и Коцето ще пишат това, което те си искат.