Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Човек често можеше да чуе, разбира се, насаме: „Унгарците са велик народ! Шапка им свалям на маджарите!“
Подтекстът винаги беше: „Ах, защо и ние не сме като тях!“ От друга страна, Съветският съюз се демаскира завинаги като империалистическа, потисническа зла сила. Отначало живеехме с надежди, че Западът ще се намеси, че Унгария ще поведе хорото за изтръгването на цяла Източна Европа, но освен думи… унгарските въстаници не получиха никаква подкрепа. И тук дойде първият голям и най-страшен удар от потъпкването на унгарското въстание. Внезапно и категорично до всички нас в Източна Европа историята изпрати своята истина — ЧЕ СМЕ ОБРЕЧЕНИ. Че сме обречени не толкова от себе си, колкото от останалия свят. Светът ни беше обрекъл да бъдем зазиданите сенки в сградата на неговото цивилизовано оцеляване. За абсолютно всички у нас — партийци и безпартийни — тази телеграма на историята беше пределно ясна. Пред очите ни се беше разиграла най-поучителната кървава драма. Цял един малък народ беше въстанал срещу империалистическото робство. И цял един свят, претендиращ за цивилизована отговорност, бе гледал бездушно смазването на едно народно въстание от безмилостни окупатори.
„Световно обществено мнение, харта за човешките права, човешки морал… трици!“ — казваше моят приятел Д.
Тъкмо след Унгария 1956-а най-настоятелно се заговори, че в Ялта великите сили си били разпределили света и че Унгария, България и другите източноевропейски страни са дадени на Съветския съюз за веки веков. Постепенно времето щеше да доказва правотата на този слух и постепенно той щеше да се превърне в най-ярко осъзнаван факт, който доведе до определена философия, определено гражданско поведение. Ако до унгарските събития всред масите съществуваше все пак смътна илюзия за някаква световна справедливост, то след тях нищо не остава от нея. В България беше популярна една фраза: „Ние сме продадени. Западът ни е продал.“
Или пък се казваше: „Светът е поделен. Ние сме отсам чертата и трябва добре да помним това!“
Оттук нататък цялото бъдещо развитие у нас щеше да се предопределя от един най-важен и категоричен урок — Унгария. И трябва да кажа, че този урок беше запомнен много добре и от потисниците, и от потиснатите.
ИЗБОР НА ПОЗИЦИЯ
Ако до 1956 година мнозина в България можеха да хранят някакви илюзии за промяна на нещата отвън, безмилостното смазване на унгарското народно въстание унищожи и последната капка от тях. Стана ясно, че никой няма сериозно намерение да им помогне. От друга страна, хората на режима разбраха, че дотогава, докато съществува силен Съветски съюз, тяхната власт не ще бъде заплашена отвън. Това бяха истини, които според мен значително прочистиха мъглата от илюзии и предубеждения. Колкото и неприятна да е една истина, човек има способността да се приспособи към нея и в някаква степен да установи относително равновесие. Точно както инвалидите от войните или злополуките свикват да живеят с истината за липсващия крак или ръка, така и ние след унгарските събития трябваше да свикнем да живеем с власт, която съществуваше против волята ни и ни бе натрапена по силата на историческа злополука. Другата алтернатива беше самоубийството. В целия български живот след 1956 година човек може да види осъзнаването или признаването на това просто и ясно положение. Така че от историческа гледна точка унгарските събития послужиха за проявител на тази истина.
Разказвали са ми, че преди години някъде в Родопите е имало малка кръчма със странното име „Тука е така“. Собственикът на тази кръчма бил груб и свадлив човек и се държал твърде нетърпимо с клиентите си. Всеки път, когато някой от тях се опитвал да протестира, кръчмарят безапелационно му посочвал фирмата над вратата: „Иди и прочети какво съм написал там! Тука е така! Ако ти изнася!“ И тъй като най-близката кръчма била на няколко километра, никому не изнасяло. Хората просто се приспособили към условията на „Тука е така“.
И ние, бивайки по волята на съдбата граждани на народната република „Тука е така“, трябваше да свикнем с характерите на нашите управляващи кръчмари. Мисля, че това беше добре разбрано от цялата ни интелигенция. Моят приятел, покойният критик Цветан Стоянов, казваше: „Ние сме тука, а не там. И това е много сериозна разлика!“
Това беше убийствена разлика за всеки, който се опитваше да мери нещата с външни мерки. Единственият критерий за разбиране на нашата действителност се съдържаше вътре, в самата нея, и онзи, който се хвърляше да прилага външен критерий, беше наивник или глупак. Докато на земята съществуваше Съветският съюз, България щеше да бъде комунистическа страна. Единствената смислена обществена борба беше да се премахнат недостатъците на съществуващия строй и с това да се подобри животът на хората. А комунистическият строй можеше да бъде критикуван и атакуван единствено от комунистически позиции, или още по-правилно, от позициите на комунистическия идеал. Моето най-твърдо убеждение беше и е, че тръгването от каквито и да е други позиции е пълна и неизвинима безсмислица.